Върховното кралство [Наследникът]

— Достатъчно — прекъсна го Първият спокойно и властно.

Седмият замълча и около голямата каменна маса настъпи тишина.

Тя имаше формата на пръстен и на нея бяха издълбани старинни руни. В центъра ѝ се рееше сфера, над която падаше колона от бледа светлина и която блестеше със седефено сияние. Иначе стаята, която видимо беше огромна, тънеше в дълбок мрак, в който Ирканците едва се виждаха. Всеки беше седнал на мястото си — определено за него веднъж и завинаги. Носеха мантии с широки качулки в цвят на пепел, тъй като сивото беше цветът на Сивия дракон.

— Заблудихме се — каза Третият пазител, който знаеше, че няма нужда да припомня по чия вина, така че се въздържа. — Лошо изтълкувахме звездите и сбъркахме, като решихме, че е необходимо да изведем назования Лорн Аскариан от Крепостта на мрака.

— Съдбата на Рицаря с меча не беше негова — каза женският глас на Шестия.

— Но ние пожелахме да я изпълни — заключи Осмият, който обикновено слушаше мълчаливо.

Нещо, което Седмият не пропусна да отбележи.

С думите си всеки Ирканец го осъждаше и хвърляше вината върху него. Третият дори не трябваше да ги насърчава, а Първият — чиято широка качулка не покриваше абсолютен мрак, а звездна необятност — ги оставяше да говорят.

— Повярвахме, че така зачитаме волята на съдбата — каза Деветата пазителка. — Това беше грешката ни.

За Седмия пазител неодобрението беше пълно.

— Тази грешка доведе ли до тежки последици? — попита Четвъртият.

— Как би могло да е другояче? — иронично подхвърли Третият.

— За това — намеси се Първият — още нищо не знаем. Да изчакаме. И да наблюдаваме.