Лунните градини

Хеърлок избърса някаква прашинка от сатенените си чехли, които — невероятно — бяха останали неоцапани по калните пътеки вън.

— Сляпата вяра, скъпи приятели, е за глупците…

Отворът на палатката изплющя и го прекъсна. Върховен юмрук Дужек Едноръкия влезе; сапунът от сутрешното му бръснене още бе полепнал по космите в ушите му; от него лъхна на канелена вода.

През годините Татърсейл беше свързала много неща с този аромат. Сигурност, стабилност, здравомислие. Дужек Едноръкия олицетворяваше всички тези неща, при това не само за нея, а за армията, която се сражаваше за него. И сега, когато той се спря в центъра на помещението и изгледа тримата магове, тя се отпусна леко в стола и загледа изпод натежалите си клепки Върховния юмрук. Три години принудителна пасивност в тази обсада сякаш се бяха отразили освежително на състаряващия се мъж. Приличаше по-скоро на петдесет, отколкото на седемдесет и девет годишен. Сивите му очи си оставаха остри и неумолими на загорялото му мършаво лице. Стоеше изправен и изглеждаше по-висок от неговите пет стъпки и половина. Беше облечен в проста кожена униформа без отличия, зацапана повече от петна пот, отколкото от пурпурната имперска боя. Чуканът на лявата му ръка малко под рамото беше увит в ивици кожа. Косматите му, бели като креда прасци се виждаха между връзките от кожа на акула на напанските му сандали.

Калът извади от ръкава си копринена кърпичка и я хвърли на Дужек.

Върховният юмрук я хвана.

— Пак ли? Проклетият му бръснар — изръмжа той и изтри пяната от брадичката и ушите си. — Заклевам се, че го прави нарочно. — Смачка кърпата на топка и я хвърли в скута на Калът. — Вече всички сме тук. Добре. Първо — ежедневните неща. Хеърлок, свърши ли със заяжданията си с момчетата долу?

Хеърлок потисна прозявката си.

— Някакъв сапьор, казва се Фидлър, ме вкара и ме поразведе. — Млъкна, за да махне някаква власинка от брокатения си ръкав, и погледна Дужек в очите. — Дайте им още шест-седем години и може и да стигнат до градските стени.

— Безсмислено е — каза Татърсейл, — и точно това отбелязах в рапорта си. — Примижа към Дужек. — Ако изобщо е стигнал до имперския двор.

— Камилата още плува — подхвърли Калът. Дужек изпръхтя — най-близкото у него до смеха.

— Добре, кадър. Сега ме слушайте внимателно. Две неща. — Покритото му с белези лице се намръщи. — Първо, императрицата е изпратила Нокти. В града са, избиват чародеите на Пейл.

По гръбнака на Татърсейл пробяга мраз. Никой не обичаше Ноктите. Тези имперски убийци държаха отровните си ками наточени за всички и за всеки — в това число и за малазанци.

Калът, изглежда, си помисли същото, защото рязко изправи гръб.

— Ако са тук по друга причина…

— Ще трябва да минат първо през мен — заяви Дужек и ръката му се отпусна на дръжката на дългия меч.

„Има си публика. Там, в другото помещение. Обяснява на командващия Нокътя как стоят нещата. Шеденул да го благослови.“