Лунните градини

Последните няколко месеца беше спала с Калът: дребно развличащо удоволствие, което да облекчи досадата от една обсада, която не водеше доникъде. Поне така си беше обяснявала непрофесионалното поведение на двамата. Беше много повече от това, разбира се, много повече. Но честността към себе си не беше от най-силните качества на Татърсейл.

Магическият зов я събуди преди Калът. Малкото, но атлетично тяло на мага се беше сгушило в мекотата на плътта й. Тя леко отвори очи и видя как се е вкопчил в нея като дете. Тогава той също усети призива и се събуди. Посрещна го усмивката й.

— Хеърлок ли? — попита той, потръпна сънено и се измъкна от топлите завивки.

Татърсейл отвърна с гримаса.

— Кой друг? Този човек никога не спи.

— Сега пък какво ли има? — Стана и се огледа за туниката си.

Тя го гледаше. Беше толкова тънък, че съчетанието между двамата изглеждаше почти нелепо. На смътната утринна светлина, процеждаща се през платнените стени на палатката, резките очертания на тялото му изглеждаха смекчени, почти детски. Като за стогодишен мъж се поддържаше добре.

— Хеърлок изпълнява дребни поръчки за Дужек — рече тя. — Вероятно е само уточнение.

Калът изсумтя и нахлузи ботушите си.

— Това получаваш, щом поемеш командата на ядрото, Сейл. Обаче да ти кажа, по-лесно ми беше да отдавам чест на Недуриан. А теб, всеки път щом те погледна, ми се дощява да…

— Не се отклонявай от службата, Калът — прекъсна го Татърсейл уж на шега, но толкова рязко, че той я погледна накриво.

— Нещо се готви? — попита той тихо и старото намръщване очерта познатите дълбоки бръчки по високото му чело.

„Мислех, че съм се отървала от тях.“ Татърсейл въздъхна.

— Не мога да знам, освен че Хеърлок се свърза и с двама ни. Ако беше само доклад, щеше още да хъркаш.

Дооблякоха се мълчаливо, обзети от усилващо се напрежение. След по-малко от час Калът щеше да изгори под вълната от син пламък и гарваните щяха да отвърнат на отчаяния писък на Татърсейл. Но за момента двамата се приготвяха за извънредното събиране в командната палатка на Върховен юмрук Дужек Едноръкия.

Навън войници от последния караул се бяха струпали около мангалите, пълни с горящ конски тор, и протягаха ръце над жарта. Малко хора се мяркаха по пътеките из лагера, все още беше много рано. Редица след редица сиви палатки се катереха по хълмовете над равнината, обкръжаваща град Пейл. Полкови знамена вяло се полюшваха под лекия полъх — от предната нощ вятърът беше сменил посоката си и донасяше вонята от отходните ровове. Последната шепа звезди гаснеше в изсветляващото небе. Светът изглеждаше почти мирен.

Татърсейл придърпа плаща си да се предпази от студа, спря пред палатката, обърна се и се загледа към огромната планина, надвиснала на четвърт миля над Пейл. Огледа нащърбеното лице на Лунния къс — името му, откакто се помнеше. Назъбена и проядена като почернял зъб, базалтовата крепост беше домът на най-могъщия враг, срещу когото някога се беше възправяла империята Малазан. Високо над земята, Лунния къс не можеше да бъде съкрушен с обсада. Дори собствената армия на Ласийн, съставена от немрящите Т’лан Имасс и придвижваща се с лекотата на прах, понесен от вятъра, не можеше или не искаше да проникне през магическите му защити.