Последният довод на кралете [bg]

В този край на булеварда някои от статуите все още стояха на пиедесталите си. Някога гордите крале и техните съветници сега гледаха натъжено с изподраните си, напукани каменни лица към кървавите купчини в краката им. Бяха достатъчно, за да се досети Логън, че това наистина беше Кралският булевард, а не долината на мъртвите, на която реши, че се е натъкнал погрешка.

Стотина крачки по-нататък пиедесталите стояха празни, с изключение на един, на който все още бяха прикачени два счупени крака. Там се беше събрала странна група. Съсухрени. Нещо средно между живи и мъртви. Един мъж седеше на каменен блок и гледаше с празен поглед в нищото, докато сваляше цели шепи коса от главата си. Друг кашляше в окървавен парцал. Мъж и жена лежаха един до друг с широко отворени усти, вторачени в празното пространство. Главите им се бяха стопили до черепи. Нейният дъх излизаше накъсан и учестен от зеещата уста. Неговият вече беше секнал.

Още сто крачки и на Логън му се стори, че върви из някакъв покрит с руини ад. Там нямаше и следа от това, че някога е имало статуи, сгради или каквото и да било друго. Имаше само хълмове от преплетени останки. Натрошен камък, разбито на трески дърво, изкривен метал, хартия и стъкло, примесени и споени с тонове прахоляк и кал. Някои неща стърчаха неестествено непокътнати от камарите боклуци — цяла врата, здрав стол, килим, изрисувана чиния, усмихнатото лице на статуя.

Навсякъде сред този хаос, по купчините пъплеха мъже и жени, ровеха из останките, хвърляха парчета от върховете и те падаха на пътя — опитваха да разчистят пътеки. Работници, крадци, кой знаеше какви бяха. Логън мина покрай висока колкото човешки ръст клада и усети горещата целувка на пращящите пламъци по бузата си. До нея стоеше едър войник с изцапана с черни сажди броня.

— Ако намерите нещо с бял метал — крещеше на търсещите из отломките, — каквото и да е, отива в огъня! Части от тела в бял метал? Горете ги! Заповед на Висшия съвет!

Няколко крачки по-нататък, на върха на една от най-високите купчини се беше покатерил човек и се мъчеше да повдигне някаква дълга дървена греда. Обърна се на една страна, за да намести по-удобно ръце. Беше самият Джизал дан Лутар. Дрехите му бяха разкъсани и мръсни, а лицето му беше омазано с кал. Така приличаше на крал точно толкова, колкото и Логън.

Отдолу стоеше едър здравеняк и гледаше нагоре към него. Едната му ръка висеше на превръзка през врата му.

— Ваше Величество, тук не е безопасно! — извика той с неестествено писклив глас. — Наистина, трябва да се…

— Не! Тук имат нужда от мен! — Джизал преви отново гръб над гредата, напъна се и жилите на врата му изскочиха. Нямаше никакъв начин да я помръдне сам, но той не се отказваше. Логън застана под камарата и погледна нагоре.