![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— Вярно е, признавам си. Беше ми длъжник и ти беше цената, която поисках. Обичам да държа бъдещето под око. Дори тогава знаех, че един ден може да ми потрябва човек, който говори с духовете. А това, че се оказа такъв приятен спътник, беше неочаквана награда за мен.
— Нямаше да е зле и аз да знам за това. — Логън осъзна, че беше изрекъл думите през стиснати зъби.
— Ами ти не попита, Деветопръсти господарю. Доколкото си спомням, не искаше да знаеш плановете ми, а аз не исках да се чувстваш задължен към мен. „Да знаеш, навремето ти спасих живота“ — лошо начало на приятелството ни, не мислиш ли?
Разумно, като всичко казано досега от Баяз, но горчилката от това, да бъде разменян като прасе на пазара, остана.
— Къде е Кай? Искам да…
— Мъртъв — отвърна рязко Баяз и думата се заби като нож в Логън. — Скърбим за загубата му.
— Обратно при пръстта, а? — Спомни си колко усилия вложи в това, да спаси чирака. Всичките онези мили, които бъхтя с него на рамо през дъжда, опитвайки се да постъпи правилно. Пропилени усилия. Сигурно трябваше да почувства нещо повече, но не беше лесно при толкова много смърт наоколо. Беше претръпнал. Или наистина не му пукаше за нищо. Не можа да прецени кое от двете. — Обратно при пръстта — промърмори отново. — Но ти продължаваш напред, а?
— Разбира се.
— Това е задачата на оцелелите. Спомняш си мъртвите, казваш някоя добра дума за тях, после продължаваш напред и се надяваш всичко да е наред.
— Именно.
— Човек трябва да е реалист за тези неща.
— Така е.
Логън натисна наранените си ребра, за да види дали щеше да почувства нещо. Но малко остра болка в повече се оказа от никаква полза.
— Загубих приятел вчера.
— Кръвопролитен ден беше. Но побѐден.
— А, така ли? За кого? — Погледна към вървящите из руините хора, ровеха из останките и търсеха оцелели, но намираха само трупове. Съмняваше се, че някой от тях изпитваше радост от победата. За себе си знаеше, че не е така. — Сега трябва да съм сред своите — промълви, без да извръща глава. — Да помагам с копаенето за мъртвите. Да помагам за ранените.
— Но ето че си тук и гледаш отгоре. — Зелените очи на Баяз бяха хладни и твърди като камъни. В тях имаше от онази твърдост, която видя още при първата им среща, но беше забравил за нея. На която някак бе свикнал да не обръща внимание. — Разбирам напълно как се чувстваш. Лекуването е за младите. Когато остарее, човек открива, че вече няма силите да го е грижа за ранените. — Повдигна една вежда и се обърна към отвратителната гледка. — А аз съм много стар.
Вдигна ръка да почука и спря. Пръстите му потриха нервно дланта.
Спомни си сладко-киселия й мирис, силата на ръцете й, намръщеното й лице, осветено от огъня. Спомни си топлината й, докато лежеше притисната в него. Знаеше, че между тях имаше нещо хубаво, въпреки всичките тежки думи, които си казаха. Някои хора никога не намират добри думи, колкото и много да се стараят. Естествено, не таеше кой знае какви надежди. Човек като него беше по-добре да няма такива. Но не дадеш ли нищо, не получаваш нищо.
Логън стисна зъби и почука на вратата. Не последва отговор. Прехапа устни и почука отново. Нищо. Намръщи се. Изведнъж го обзеха яд и нетърпение. Завъртя топката на бравата и отвори рязко вратата.
Феро подскочи и се обърна рязко назад. Дрехите й бяха по-смачкани и мръсни от всякога. Очите й бяха широко отворени, обезумели, а юмруците й — стиснати здраво. Когато тя видя кой е на вратата, бързо отмести поглед и сърцето му се сви.
— Аз съм, Логън.
— Хъ — изсумтя тя, извърна рязко глава и се вторачи намръщено в прозореца. Тръгна към него и присви очи. После рязко се извърна на другата страна. — Там!
— Какво? — промърмори озадачен Логън.
— Не ги ли чуваш?
— Какво да чувам?
— Тях, глупако! — Пристъпи внимателно към стената и се долепи до нея.
На идване Логън не знаеше как щеше да мине срещата им. С нея никога не можеш да си сигурен. Но не беше очаквал нещо такова. Нищо, продължавай, какво друго ти остава, помисли си.
— Аз съм крал сега — изсумтя той. — Крал на северняците, да не повярваш, а? — Помисли си, че ей сега ще му се изсмее в лицето, но тя дори не се обърна, продължи да слуша стената. — Аз и Лутар. И двамата крале. Сещаш ли се за двама по-безполезни идиоти, на които да сложиш корона? — Не последва отговор.
Логън облиза нервно устни. Какво друго оставаше, освен да мине по същество.