Черната призма [bg]

— Е, и двамата знаем, че едното от тези неща никога няма да стане.

Корван се ухили. Но беше прав.

— Затова — каза той — излез от тази каюта и се усмихвай, тупай войниците по гърбовете и се дръж като император с велика цел — като промахос, който ще осъществи тази велика цел. Ти освободи тези хора. Ти ще ги защитиш и ще им намериш нов дом. Ще им дадеш справедливост. И те ще ти помогнат.

— Понякога си мисля, че трябваше ти да си водачът, а не аз — рече Гавин.

— Аз също — отвърна Корван. Пак се ухили. — Неведоми са пътищата Ороламови. А в някои случаи много неведоми.

— Благодаря — каза Гавин.

Засмяха се заедно. Чувството бе хубаво. Храна за една изгладняла душа.

— Между другото, как ти е гърбът? Бих се заклел, че онази дребна невестулка те намушка. Кип е възхваляван като герой, задето му попречи, знаеш ли?

— Предполагам, че успя да се намеси в последния момент — рече Гавин, макар че сигурно бе отнесъл юмрук в бъбрека, когато Кип се блъсна в него, защото бе почувствал изгаряща болка. Дръпна ризата си и я показа на Корван. Тя бе срязана над бъбрека, но кожата му изглеждаше непокътната. — Бях на косъм — добави.

Корван подсвирна.

— Сигурно ръката на Оролам те закриля, приятелю.

Гавин изсумтя. Ако се съдеше по състоянието на главата му, ръката на Оролам можеше да е и малко по-нежна.

— Е, значи е време да вървя и да се правя на император — каза той.

Двамата заедно тръгнаха към вратата на каютата — впрочем, кой бе притеглил каюти на баржата?

Гавин спря.

— Корван, нещо ме притеснява.

— Да?

— Всичките години, които си прекарал в онова селце. Струва ми се невероятно съвпадение, че двамата с Кип сте живели на едно и също място.

— Не беше съвпадение — каза сериозно Корван.

— Ти си го издирил. Грижил си се за него. Наблюдавал си го. — Нямаше нужда Корван да го потвърждава. Гавин знаеше, че е така. — Но не си се сближил прекалено с него.

— Или поне се опитах да не го правя. Той е добро момче. Но е този, който е. — Имаше предвид „Той е син на брат ти.“ Корван сведе поглед към ръцете си и понижи глас, така че дори някой да подслушваше отвън, не би могъл да различи думите.

— Знаех, че някой ден може да поискаш от мен да го убия. Не исках да го правя по-трудно, отколкото се налага.

Известно време никой от двамата не пророни и дума. Девизът на рода Данавис беше „Вярност към един.“ Корван не вярваше в Оролам, нито в Хромария, нито пък в някакво кредо. Вярваше в Гавин. Понякога бе плашещо някой да вярва така силно в теб. За секунда на Гавин му мина през ума да каже на Корван за седмата си и последна цел. Да му се довери. Но не. Така бе по-безопасно. Щеше да му каже, когато му дойде времето.

— Ама че свят — каза накрая Корван.

— Ама че ден — отвърна Гавин, загледан в сивите небеса навън. Пфу!

Корван изсумтя, после каза: