Черната призма [bg]

94.

Дазен пълзеше през мрака. Това беше смърт, но някъде отвъд нея лежеше живот. Подът бе осеян с остри ръбове, които режеха жестоко ръцете и коленете му. Преди да излезе от синята килия беше засмукал колкото може повече червен луксин и ако не бе треската, щеше да поддържа жив пламък, но мислите му още бяха мудни. Можеше единствено да остава вкопчен в гнева си и отначало червеното му помагаше в това.

„Ще си отмъстя“, помисли си той, но някак от много далече. Съществуваше само болката в ръцете и коленете му и пълзенето.

Нямаше да спре. Тунелът зави веднъж, два пъти, но не можеше да продължава вечно. Скоро Дазен щеше да заспи и или да умре, или да се събуди по-силен. Достатъчно силен, за да събори Гавин. Засмя се немощно и продължи да пълзи.

Проклета да е тази остра скала! Какво бе направил брат му? Да не бе издялал затвора му от чист адски камък?

Всъщност да, точно така би постъпил Гавин. Би похарчил цяло състояние само и само да накълца Дазен. Злобно гадно копеле! Но Дазен не можеше да бъде спрян толкова лесно. Продължи да пълзи. Нямаше толкова лесно да го лишат от свободата.

И все пак обсидианът бе толкова рядък, че да облицоваш цял тунел с него би струвало повече, отколкото семейство Гайл изкарваше за година. Защо му е на Гавин да прави такова нещо? Магическите свойства на обсидиана бяха такива, че при пълен мрак и пряк контакт — като например чрез кръв или открито порязване — той можеше да изсмуче луксина от всеки притеглящ. Нищо чудно, че червеният луксин вече не помагаше на Дазен да изпитва омраза. Всичкият бе източен.

Нещо човъркаше ума му. Завоите на тунела — да, сигурно беше това. Той криволичеше, за да не може синята светлина от килията да го огрява. Така тунелът щеше да тъне в пълен мрак. За да може обсидианът да подейства.

„Проклет да е Гавин, вечната нощ да го погълне дано! Но той няма да ме спре. Не ми пука, та дори от мен да остане само кървава развалина. Ще се измъкна оттук.“

Част от Дазен го подтикваше да спре, да помисли. Онази синята, логичната част от него. Но той не можеше да спре. Ако не продължаваше да се движи, нямаше да стигне доникъде. Чувстваше се толкова зле от треската, че спреше ли, можеше никога повече да не помръдне. Гавин искаше да го парализира.

Не. Не, не, не. Дазен продължи. Подът тук бе различен. Нямаше обсидиан. Беше го преминал. Запълзя нататък. Би се заклел, че вижда пред себе си някакво сияние. Мили Оролам, там имаше…

Подът под него пропадна — завъртя се на скрити панти — и Дазен се затъркаля в някаква шахта. Капакът се захлопна.