Крахът на титаните [bg]

Появи се генерал фон Хеншер и каза на Ото:

— Ако желаеш, ела с мен. Каня те на частен обяд. И Вие също, млади човече.

Отведе ги в друга стая, където имаше студен бюфет.

Замъкът Плес се ползваше като резиденция на кайзера, така че храната беше добра. Валтер беше ядосан и потиснат, но като всички останали германци, беше и гладен и струпа в чинията си висока купчина студено пилешко, картофена салата и бял хляб.

— Външният министър Цимерман очакваше днешното решение — каза фон Хеншер. — Иска да знае какво можем да сторим, за да откажем американците от влизането във войната.

„Вероятността е твърде малка“, помисли Валтер. „Ако потапяме американски кораби и погубваме американски граждани, няма какво толкова да направим, за да смекчим удара.“

Генералът продължи:

— Можем ли например да възпламеним протестно движение у онези милион и триста хиляди американци, които са родени тук, в Германия?

Валтер вътрешно простена.

— Абсолютно невъзможно — отговори той. — Това е една глупава измислица.

— Внимавай, когато говориш с висшестоящи — тросна се баща му.

Фон Хеншер махна успокоително с ръка.

— Нека момчето каже каквото мисли, Ото. Искам да получа откровеното му мнение. Защо казвате това, господин майор?

— Те не обичат отечеството. Защо според Вас са заминали? Може да ядат вурстчета и да пият бира, обаче са американци и аз смятам, че ще се бият за Америка.

— А ирландците в Америка?

— Същото. Те мразят британците, разбира се, но когато наши подводници убиват американци, те повече ще намразят нас.

Ото се обади сприхаво:

— Как може президентът Уилсън да ни обяви война? Той току-що спечели изборите, защото не е намесил Америка във войната!

Валтер сви рамене.

— В някои отношения това би го улеснило. Хората ще повярват, че не е имал друг избор.

— Какво може да го спре? — попита фон Хеншер.

— Защита за корабите на неутралните държави…

— Дума да не става — прекъсна го баща му. — Неограничена означава неограничена. Това поиска военноморският флот, това и получи от Негово величество.

— Ако не е вероятно вътрешнополитически въпроси да обезпокоят Уилсън, има ли някаква възможност той да бъде разсеян с външнополитически проблеми в неговото полукълбо? — каза Хеншер и се обърна към Ото. — Мексико да речем?

Ото се усмихна доволно.

— Помниш Ипиранга. Трябва да призная, че това беше един малък триумф на агресивната дипломация.