Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
А властелините винаги са провъзгласявали за наследници онези, които са им били най-мили на сърцето. Така Чингиз хан беше определил за свой наследник Угедей, а Тимур — Улугбек.
Войската узна за смъртта на Мустафа още същата нощ. Над лагера до сутринта ехтяха викове и вой. Еничарите крещяха, че всичко това са интриги на султанския зет, и искаха от султана Рус-темовата глава. Рустем и сега остана верен на мрачния си хумор. „Мишката, родена във воденица, не се бои от шум“ — смееше се той на Дивана, като плюеше под краката си.
Сюлейман познаваше твърде добре своите еничари, за да не удовлетвори изискванията им. Придружаваха го цял живот и му бяха най-верни, но в същото време и най-непокорни, вечно незадоволени, вечно нещо искаха и той всеки път им даваше не това, което искаха, и всеки път ги измамваше, но винаги хитро залъгваше най-буйните ту с внимание, ту с подкуп, ту с обещание. Измами ги и този път. На Дивана отне държавния печат от Рустем паша и заповяда незабавно да се върне в Стамбул, а за велик везир обяви хитрия Ахмед паша, макар всички да мислеха, че този път печатът ще се озове в пазвата на Мехмед Соколлу, който толкова години угаждаше на шехзаде Селим. Но султанът разбираше, че войската няма да приеме вместо жестокия Рустем паша може би още по-бруталния Соколлу. Те можеха да бъдат доволни само от един мек човек, а тъкмо такъв беше Ахмед паша.
След това султанът тръгна към Халеб, където имаше намерение да прекара зимата, та рано напролет да удари шаха на къзъл-башите. Синовете Селим, Баязид и немощният Джихангир вървяха след султана. Харемът на Мустафа и самата Махидевран бяха изведени от Амасия и два месеца пътуваха до Бурса, където главният евнух Ибрахим удуши единствения син на Мустафа седемгодишния Мехмед. Някогашната Владетелка на века, Пролетната роза Махидевран, щеше още дванадесет години да оплаква сина и внука си и да живее съвсем забравена, почти просякиня, но все пак щеше да дочака смъртта на съперницата си и своя враг и това щеше да й бъде утехата.
А Роксолана след време щеше да бъде обвинена за смъртта на Мустафа от хора, които бяха твърде далеч от тези събития, макар те да използваха за обвиненията си само догадки и измислици, стоварвайки върху слабите рамене на тази измъчена жена още и тежестта за смъртта на чуждия син, сякаш душата й не бе разкъсана от смъртта на собствените й синове.
„По степта ще се лутам, като гургулица ще гукам.“
ДЖИХАНГИР
С тесни като на птиче рамене, безсилен и безпомощен, той проявяваше удивителна враждебност към хората и вещите. Не търпеше край себе си нищо освен килима на пода и дори възглавниците захвърляше надалеч, мяташе се, целият гореше, изпадаше в несвяст, после идваше за миг на себе си, но нищо не разбираше, нищо не искаше да знае и да чува, не се боеше дори от страшното име на султана. Какво го засяга султанът? Казаха му, че Мустафа е убит. Той не повярва, но скоро забрави за Мустафа, а когато си спомни, засмя се на собствената си мъдрост — не му ли говореше предчувствието, че най-големият брат ще бъде убит? За това е казано дори в Корана: „И ще го поразя с тежко наказание, понеже той е измислил оскърбителни изрази…“
Всичко е записано в книгата на книгите. И за него, Джихангир, също. И него ще убият, защото не е жесток и още защото самият той не е убиец. Скърбя за тебе, братко мой, Мустафа. Ти беше добър с мене, твоята любов за мене беше повече от любовта на жена. Ако под всичко се крие бездънна пустота, какво тогава е животът, ако не отчаяние?
Щастието не е присъщо на човека, защото дълбоко, дълбоко, в най-отдалечените кътчета на това щастие винаги живее отчаяние и страх пред нищото. Джихангир още от малък носеше в душата си глухо безпокойство, не го привличаше нищо, не можеше да се съсредоточи в нищо, внезапно го обземаше дива тъга и той, изнемогващ, се мяташе насам-натам… Пред очите му проблясваха някакви странни видения, в душата му звънтеше сребро, после в нея се вливаше мътилка, а след това… През него преминаваха различни цветове както през разноцветните стъкла на Топкапъ. Синьо, зелено, а най-често червено като сок от нар, като кръв, като цвета на живота. Топлина и възторг. Болка и пожар в душата. Може би в него гореше всичко онова, което султаните не бяха успели да изгорят?
И когато Мустафа от добро сърце му даде зеленикавите топчета на забравата, Джихангир изпита състоянието на човек, попаднал сякаш в познат дом, в който е живял отдавна, без да знае, че живее в него. И като че ли винаги бе чувал там веселата песничка „дем деми“166, само че не бе знаел какво е това „дем“167, макар и да бе чувал, че дори и сам падишахът го употребява за развеселяване на духа.
166
Песен на османските наркомани от XVI век. — Б. а.
167
Опиум. — Б. а.