Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Гняв изпълни Барук, той изрева и се хвърли към Воркан. Тя се изсмя и отскочи встрани, след което, изхвърли напред блесналата си ръка. Алхимикът се дръпна, загуби равновесие и едва успя да избегне смъртоносния допир. Чу отново смеха на убийцата, точно зад себе си.
А после видя вратата. Беше отворена — и очите му се облещиха. Там беше приклекнал някакъв младеж.
Барук се хвърли към Воркан да посрещне смъртта си. Видя как момчето се изправи и замахна — първо с дясната си ръка, а после и с лявата. Докато алхимикът падаше на пода, две тухли удариха убийцата: едната изхрущя, другата изтрещя. Блесна червена мълния.
Барук едва успя да си поеме дъх. Воркан лежеше неподвижно до него. Лицето на момчето се появи в кръгозора му, плувнало в пот и намръщено.
— Алхимик Барук?
Той кимна.
Момчето въздъхна и се ухили.
— Жив сте. Добре. Ралик ме изпрати да ви предупредя.
Барук се надигна.
— Вещицата — изхриптя той и посочи. — Погрижи се за нея, моля ти се.
Видя, че момчето се наведе над Деръдан, и усети, че силата му се връща.
— Диша — каза Крокъс. — Този нож, дето са я проболи с него… като че ли е покрит с мъзга. — Посегна да го докосне.
— Не! — изрева Барук.
Крокъс се дръпна уплашено.
— Отрова — каза алхимикът и коленичи до Деръдан. Бързо погледна приличащото на мъзга вещество по острието и подозрението му се потвърди. — Бял паралт.
— Това беше паяк, нали?
— Познанията ти ме изненадват, момче — изсумтя Барук. — За щастие, тя е в дома на единствения човек, който има противоотровата. — Измърмори нещо и в ръката му се появи фиала.
— Ралик каза, че за белия паралт нямало противоотрова.
— Това е едно от нещата, които не съм склонен да разгласявам. — Барук наклони фиалата и изля съдържанието й в гърлото на вещицата. Тя се закашля, после се успокои. Барук изгледа Крокъс. — Май добре се познавате с Ралик. Как се казваш?
— Крокъс. Мамът ми беше чичо, сър. Видях как умря.
Деръдан примига, отвори очи и се усмихна лениво.
— Това, което виждам, ме радва.
Барук й отвърна с усмивка.
— Да, приятелко. Но нямам претенции, че съм надвил Воркан. Това е заслуга на Крокъс, племенника на Мамът.
Погледът на Деръдан се плъзна към младежа.
— А, онзи, в когото за малко не се спънах тази вечер. — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам за Мамът, дете.
— Аз също — отвърна той.
Барук стана и се обърна. И изруга злобно. Тялото на Воркан го нямаше.
— Избягала е. — Той притича бързо до жената Тайст Андий, наведе се и я огледа. Беше мъртва. — Скоро ще разбера името ти — прошепна той. — И ще го запомня.
— Трябва да тръгвам! — заяви Крокъс.
Внезапната паника в гласа на момчето учуди Барук.
— В смисъл — продължи Крокъс, — ако всичко тук е приключило, нали.
— Вярвам, че да — отвърна алхимикът. — Благодаря ти, Крокъс. За умението да хвърляш тухли.
Момчето отиде до вратата, спря, после подхвърли една монета във въздуха, хвана я и се усмихна.
— Мисля, че беше повече късмет.
И си излезе.
Капитан Паран се наведе над леглото на Кол и каза:
— Още спи. — Обърна се към Уискиджак. — Започвай.
Калам и двамата сапьори бяха дошли преди няколко минути. Дотук, разсъди сержантът, нямаше загуби, въпреки че бронята на капитана беше здраво очукана, а изражението му, когато влезе с тялото на Лорн на ръце, предупреди Уискиджак да не рови много за душевното му състояние. Сега тялото на адюнктата беше на другото легло, вкочанено и бяло, със странно иронична усмивка на безкръвните устни.
Сержантът огледа всички в стаичката; хората, които познаваше толкова добре, го гледаха и чакаха. Погледът му се спря на Сори, или Апсалар, както се наричаше тя сега. Каквото и да й беше направил Малът, беше станала по-различна от девойката, която познаваше. Дори самият Малът сигурно не беше много наясно какво е направил. Определени спомени и умения се бяха освободили, а с тях — и горчиво познание. В очите й имаше болка, напластена от години, преживени в ужас, и в същото време тя като че ли успяваше да я овладее, като че ли намираше начин, сила да надмогне онова, което бе представлявала. Единствените й думи при срещата им бяха: „Искам да се върна у дома, сержант.“
Той нямаше възражения, макар че не му беше много ясно как Апсалар смята да прекоси два континента и един океан между тях.
Уискиджак посегна към увитите в парцал кости, сложени на масата, и отвърна на заповедта на Паран:
— Слушам, сър.
Спареният миришещ на пот въздух в малката стая се изпълни с напрежение. Уискиджак се поколеба. По улиците на Даруджистан се бе разразила битка и Бързия Бен бе потвърдил смъртта на Властелина на Галайн. Всъщност черният чародей все още изглеждаше в шок. Сержантът въздъхна и разтри наскоро изцерения си крак, след което изправи двата кокала на масата.