Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Спокойно, приятелю, спокойно — казах аз и се протегнах към него, за да го успокоя отново.
— Но какво би могло да причини толкова голямо… — започна Рандъм, а после бавно наведе глава.
— Какво, наистина? — погледна го Ганелон. — Не виждам никакви следи, които да показват къде точно бе унищожен коня ти.
— Кръвта на Амбър — измърмори Рандъм. — Днес направо си пълен с прозрения, а?
— Накарай Коруин да ти разкаже за Лорейн, страната, в която живях толкова дълги години — отвърна той. — Страната, където се появи Черния кръг. Винаги съм нащрек за последствията от тези сили, въпреки че ги познавам само от разстояние. Нещата започнаха да ми се изясняват с всяка нова подробност, научена от вас. Да, сега наистина съм пълен с прозрения, сега, когато знам повече за начина им на действие. Попитай Коруин какво мисли за своя генерал.
— Коруин — обърна се към мен Рандъм, — дай ми промушената Фигура.
Извадих я от джоба си и я поизгладих. Петната сега изглеждаха много по-зловещи. Имаше и още нещо, което ме порази. Не вярвах изобщо да бе изработена от Дуоркин — мъдрец, вълшебник, художник и някога възпитател на децата на Оберон. Досега никога не ми бе хрумвало, че и някой друг може да е в състояние да изработи Фигура. Въпреки че стилът на тази наистина ми изглеждаше някак познат, тя не беше работа на Дуоркин. Къде преди бях виждал подобен строг рисунък, не толкова непринуден, колкото този на учителя? Всяко движение бе предварително обмислено, още преди перото да докосне хартията. Имаше и още нещо, което не беше както трябва — някаква свойствена идеализация, различна от тази на нашите собствени Фигури, сякаш художникът е работил, воден от стари спомени, мимолетни впечатления или чужди описания, вместо с истинския жив човек.
— Фигурата, Коруин. Ако обичаш — повтори Рандъм.
Имаше нещо в начина, по който го каза, което ме накара да се поколебая. То събуди у мен усещането, че Рандъм по някакъв начин се е озовал на една крачка пред мен по отношение на нещо важно, усещане, което никак не ми харесваше.
— Потупах стария грозник заради теб и току-що се убодох в името на общата ни кауза, Коруин. Сега позволи ми да видя тази Фигура.
Подадох му я. Опасенията ми се засилиха, когато той я взе в ръка и смръщи вежди. Защо изведнъж се бях оказал в ролята на глупака? Дали нощта, прекарана в Тир-на Ногт забавяше мисловната дейност? Защо…
Рандъм започна да псува, поредица от вулгаризми, които нищо от онова, с което се бях сблъскал в дългата си военна кариера, не можеше да надмине.
После:
— Какво има? — попитах аз. — Нищо не разбирам.
— Кръвта на Амбър — каза той най-накрая. — Които и да са го направили, първо са минали през Лабиринта. После са застанали в центъра и са се свързали с този човек посредством Фигурата му. Когато е отговорил и е бил постигнат стабилен контакт, те са го наръгали. Кръвта му е изтекла върху Лабиринта и е повредила част от него, както направи моята тук.
Той млъкна, колкото да си поеме няколко пъти дълбоко въздух.
— Мирише на някакъв ритуал — отбелязах аз.
— Проклети ритуали! — извика Рандъм. — Всичките да бъдат проклети! Един от тях ще умре, Коруин. Аз ще го убия — него или нея.
— Все още не…
— Какъв глупак съм — продължи той, — да не разбера веднага. Погледни! Погледни по-внимателно!
Тикна в ръцете ми пронизаната Фигура. Вгледах се. Все още нищо не разбирах.
— А сега, погледни мен! Погледни ме!
Направих го. После отново се взрях в картата.
Разбрах какво искаше да каже.
— Никога не съм означавал за него нещо повече от далечен отзвук на живота в Амбър. Но те са използвали сина ми — заяви Рандъм. — Това трябва да е портрет на Мартин.
II
Застанал там, до повредения Лабиринт, вглеждайки се в портрета на мъжа, който можеше да е или да не е синът на Рандъм, който можеше да е умрял или да не е от раната, нанесена му с нож от някоя точка вътре в Лабиринта, аз се извърнах и закрачих с гигантски стъпки назад в паметта си, за да преповторя набързо събитията, които ме бяха довели до този миг на странно откровение. Съвсем наскоро бях научил толкова много неща, че случилото се през изминалите няколко години, сякаш съставляваше съвсем различна история от онази, която бе представлявало тогава, когато го бях изживявал. Сега тази нова вероятност и върволицата идеи, които тя загатваше, току-що отново изцяло бе променила картината.