Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Шегуваш ли се?
— Не, сигурен съм, че си в безопасност. Опитай.
— Какво ще направиш, ако се окаже, че грешиш?
— Ще се извиня.
— Страхотно.
Той се доближи и протегна ръка. Животното си остана приятелски настроено.
— Добре — каза той след около половин минута, като продължаваше да го потупва по врата — и какво доказахме с това?
— Че той е куче-пазач.
— Какво пази?
— Лабиринта, явно.
— Без да се замислям тогава — отвърна Рандъм и отстъпи назад, — бих казал, че има какво още да се иска от него. — Той посочи петното. — Това е напълно разбираемо, ако се отнася толкова приятелски към всеки, който не яде овес и не цвили.
— Моето предположение е, че умее да подбира. Възможно е също така да е бил поставен тук, след като Лабиринта вече е бил повреден, за да го защитава срещу по-нататъшни нежелани действия.
— Кой го е поставил?
— Аз самият също бих искал да знам. Явно някой, който е на наша страна.
— Можеш да доизпробваш теорията си, като позволиш на Ганелон да се приближи до него.
Ганелон остана неподвижен.
— Може да имате някаква характерна семейна миризма — промълви той накрая — или пък да харесва само амбърити. Така че, благодаря, но ще се въздържа.
— Добре. Не е чак толкова важно. Засега предположенията ти се оказаха добри. Как си обясняваш събитията?
— От двете групировки, които се опитват да се домогнат до трона — отвърна Ганелон, — тази, съставена от Бранд, Файона и Блийс е била, както ти самият каза, по-осведомена за характера на силите, които си играят с Амбър. Бранд не ти е дал конкретни доказателства за подобно нещо — освен ако не си пропуснал някои събития, които евентуално е споменал, — но независимо от това предположението ми е следното: повредата на Лабиринта представлява средството, чрез което съюзниците им си осигуряват достъпа до вашето царство. Един или няколко от тях са извършили грозното деяние, оставило тъмната следа. Ако кучето-пазач тук реагира на семейна миризма или на някаква друга специфична информация, която всички вие притежавате, тогава всъщност е възможно то да е било тук през цялото време и просто да не е сметнало за необходимо да направи нещо срещу нападателите.
— Възможно е — съгласи се Рандъм. — Имаш ли някаква представа как е било извършено?
— Може би — отвърна той. — Ще ти позволя да го демонстрираш вместо мен… ако искаш, разбира се.
— Какво трябва да направя?
— Ела насам — отвърна той, обърна се и се отправи към края на Лабиринта.
Последвах го. И Рандъм направи същото. Грифонът се промъкна отстрани до мен.
Ганелон се обърна и протегна ръка.
— Коруин, може ли да те помоля да ми дадеш кинжала, който взех?
— Заповядай — отвърнах, издърпах го от колана си и му го подадох.
— Питам те пак, какво трябва да направя? — поинтересува се Рандъм.
— Кръвта на Амбър — отвърна Ганелон.
— Не съм много сигурен, че идеята ми харесва — каза Рандъм.
— Всичко, което трябва да направиш, е да боднеш пръстта си с това — продължи Ганелон и му подаде кинжала — и да изстискаш капка кръв върху Лабиринта.
— И какво ще стане?
— Нека да опитаме и ще видим.
Рандъм ме погледна.
— Ти какво ще кажеш? — попита той.
— Давай. Нека разберем. Заинтригуван съм.
Той кимна.
— Добре.
Пое кинжала от Ганелон и бодна връхчето на малкия пръст на лявата си ръка. След това стисна пръста, като го държеше над Лабиринта. Появи се мъничка червена капчица, стана по-голяма, потрепери и падна.
В същия миг тънка струйка дим се вдигна от мястото, където бе капнала, придружена от тихо изпукване.
— Проклет да съм! — извика Рандъм, явно силно впечатлен.
Мъничката капчица кръв бе попила, постепенно разстилайки се до около размера на монета от половин долар.
— Готово — рече Ганелон. — Ето как е било направено.
Петънцето наистина представляваше миниатюрно подобие на масивното петно, по-нататък, вдясно. Грифонът-пазач нададе приглушен крясък и се отдръпна назад, въртейки глава ту към един от нас, ту към друг.