Триумфът на кралицата [bg]

Половин час по-късно Шеймъс си тръгна, за да започне да наглежда ремонта на пивоварната, на петнайсетина минути път с кон, но все още в границите на имота, след като Ейлийн заяви укорително, че не можем да приемем лейди и лорд Дермот тук без свестен ейл. Не можех да я виня, че поставя пиенето по-високо от свестните легла и остъклените прозорци, и излязох от кабинета в търсене на Томас. Момчето сякаш изчезваше, когато поиска: шмугваше се в сенките и намираше най-добрите скривалища.

Отидох най-напред в голямата зала, където някои от жените работеха на сгъваемите маси около един чайник, шиейки завеси и завивки за стаите за гости. Щом ме видяха да се приближавам, смехът им секна, а погледите им омекнаха.

— Добър ден. Да сте виждали Томас? — попитах. — Ей толкова висок, с червена коса.

— Да, видяхме го, лорд Ейдън — каза една от жените: пръстите ѝ през цялото време прокарваха игла през плата. — Той е с девойката със синьото наметало.

Бриена.

Сепнах се, неспособен да го скрия: сърцето ми сякаш бе на връвчица, която се изопваше из тялото ми само при мисълта за нея.

— Благодаря — казах и излязох забързано от помещението, следван по петите от шушуканията на жените, докато отивах към вътрешния двор. Оттам забързах към конюшните, но нямаше и следа от Бриена. Един от конярите ми съобщи, че тя току-що е била там с Томас и са си говорили за медени сладкиши, и затова се върнах в замъка през кухните: там на перваза изстиваше тава с медени сладкиши, два от които забележимо липсваха.

Тръгнах обратно към кабинета, пристъпвайки тихо по каменните подове: чух гласа на Бриена да се носи в коридора, докато говореше с Томас.

— И така започнах да копая точно под дървото.

— С голи ръце ли? — попита развълнувано Томас.

— Не, глупчо. С лопата. Бях я скрила в джоба си и…

— В джоба ти? Роклите имат джобове?

— Разбира се, че имат. Не мислиш ли, че жените имат нужда от място да скрият това-онова?

— Предполагам. Какво стана после? — настоя Томас.

— Копах, докато открих медальона с капачето.

Внимателно бутнах вратата и я отворих, почти колебаейки се да прекъсна този момент. Вратата изскърца, както скърцаше всичко в този замък, предупреждавайки ги за появата ми, и аз застанах на прага, загледан надолу към тях.

В кабинета нямаше мебели. Бриена и Томас се бяха настанили на пода в кръг от слънчева светлина, изпружили крака, докато се подпираха на ръцете си.

Бриена млъкна, щом срещна погледа ми.

— Опитах се да Ви кажа, милорд! — побърза да изрече Томас, сякаш се тревожеше, че ще загази. — Да Ви кажа, че мистрес Бриена е пристигнала: но Вие ме отпратихте, преди да успея.

— Да, и се извинявам, Томас — казах, като се приближих, за да се присъединя към кръга им на пода. — Другия път ще те изслушам.