Спящата кукла [bg]

Самолет на „Юнайтид Експрес“ се спусна рязко, прелетя ниско над сградите и се скри зад дърветата, преди да кацне на монтерейското летище.

Катрин Данс и Майкъл О’Нийл бяха в заседателната зала на приземния етаж, точно под нейния кабинет. Стояха един до друг и гледаха голяма карта, на която бяха означени местата на блокадите — този път с цветни кабарчета, не с ентомологични лепенки. Все още не бяха открили хондата на шофьора от куриерската агенция и охраняваният периметър бе разширен със стотина километра.

Катрин Данс погледна суровото лице на О’Нийл и прочете в него решителност и тревога. Познаваше го добре. Бяха се запознали преди години, когато тя работеше като консултант по избиране на съдебни заседатели — наблюдаваше кандидатите при предварителното интервю и съветваше адвокатите кого да изберат и кого да отхвърлят. Прокуратурата я бе наела да избере съдебните заседатели по делото РИКО, в което О’Нийл беше главен свидетел. (Странно, но с покойния си съпруг се запозна при подобни обстоятелства, като репортерка, отразяваща едно дело в Салинас, на което той свидетелстваше за обвинението.)

Данс и О’Нийл бяха станали близки приятели. След като реши да работи в полицията и получи работа в регионалното управление на КБР, те често си сътрудничеха. Бившият й началник Стан Фишбърн бе единият й наставник, О’Нийл — другият. За шест месеца научи от него повече за воденето на разследвания, отколкото за цялото си официално обучение. Добре се допълваха. Мълчаливият и сдържан детектив предпочиташе класическите полицейски методи, като криминалистика, работа под прикритие, наблюдение и използване на информатори, докато Данс бе специалист по разпитите на престъпници, свидетели и жертви.

Добре съзнаваше, че нямаше да е на сегашната си работа без помощта на О’Нийл и без чувството му за хумор и търпението му (и всякакви малки услуги, например да я подсети да вземе лекарство против морска болест, преди да се качи на яхтата му).

Въпреки че методите и качествата им бяха различни, те имаха почти еднакъв начин на мислене и често бяха на една вълна. Удивляваше я, че макар да гледаше картата, той като че ли отгатваше мислите й.

— Какво има? — попита О’Нийл.

— В какъв смисъл?

— Нещо те притеснява. Не само това, че ти си големият шеф тук.

— Да.

Тя се замисли. Ето още едно качество на О’Нийл — той често я принуждаваше да сложи обърканите си мисли в ред, преди да заговори.

— Имам лошо предчувствие за Пел — отговори след малко. — Останах с впечатление, че животът на надзирателите не означава нищо за него. И Хуан. И онзи шофьор от куриерската служба… Сигурно и него е убил.