Белязана [bg]

Пламъците бяха твърде слаби, за да сгреят цялото помещение, но свитата край огъня Миранда най-сетне дойде на себе си. Миризмата на месото не бе точно апетитна, събудила спомени от скандалните чичови кулинарни опити. Всеки път, щом се опиташе да сготви нещо по-сложно от нагряването на съд с вода, резултатите бяха отвратителни. Баща й се бе шегувал, че ако му приготвел още един буламач, щял да го изпрати при враговете.

Един от последните пъти, в които видя баща си. Миранда се опита да прокуди нежеланите спомени, но очите й се насълзиха. Бе глупаво, но нещо в нея отказваше да повярва, че баща й е мъртъв. След всички тези години, тя продължаваше да разпитва за него из всяко ново селище, макар че получаваше в отговор само съмнение и незнание.

Повей от счупен прозорец се гмурна през най-голямата дупка в наметалото на Миранда, напомняйки й, че то плаче за смяна. Обаче в никакъв случай нямаше да стори това. Спомените бяха прекалено ценни, за да ги захвърли само защото вече са изчерпали полезността си. А този плащ бе последната вещ, останала й от чичо Едуард. Отмота одеялото от меча и се уви с него. Припомняйки си историята на наметалото, смътно се сети, че я бе разказала и на Лео. Прищя й се той отново да е тук.

Пламъците подскачаха върху огледалната повърхност на острието. Миранда се взря в острия ръб. Вероятно бе използван в битка, със сигурност излаган на природните стихии, а мечът изглеждаше като че бе изкован днес. Премести очи към дръжката. Никога не бе виждала подобни скъпоценни камъни, макар че ако трябваше да бъде честна, не бе съзирала и кой знае колко скъпоценности през живота си. Тъмносиният камък в средата на дръжката привлече вниманието й. Можеше да се взира в него вечно, сякаш насочила очи по протежението на безкраен тъмен тунел.

Миранда посегна към великолепното острие, но спря. Обърна манта си нагоре, същата, с която го бе докоснала първоначално. Бе се възстановила бързо. Бяха останали само тънък розов белег, прорязващ манта и червено петънце под средния й пръст. По-дългият белег, в средата на ръката, приличаше на две разделени вълни. Червеното петно се намираше над и между вълните. Острието бе украсено със същия символ. Острието, а не дръжката.

Внимателно докосна ножницата и преобърна меча. Нямаше символ около мястото, където ръката й бе докоснала дръжката. Как можеше да се е заформил подобен белег?

— Магия — реши на висок глас. Собственикът трябва да беше омагьосал оръжието, така че да дамгоса крадеца. За такова прекрасно острие мярката изглеждаше напълно разумна.

Доволна от обяснението си, Миранда се загледа в огъня. Използвайки крайчеца на одеялото като ръкохватка, за да се предпази от ново изгаряне, девойката отдръпна съда. Топлината не бе допринесла с нищо за вкуса, но порцията все пак бе засищаща. Подкрепила се, Миранда осъзна, че трябваше да изчака преминаването на бурята. Изнурените й мускули недвусмислено изразяваха своето виждане по какъв начин трябва да уплътни чакането. Намери може би единствения нестрошен стол в цялата църква и се настани в него. Седенето върху студения под бе едно, съвсем друго — да спи върху му. Веднъж настанила се удобно, тя се уви още по-плътно с одеялото и се унесе, без да обръща внимание на факта, че денят щеше да приключи след няколко часа.