Така го правят в Чикаго [bg]

Реших, че Родригес ще остави нещата така, но се оказа, че греша.

— Има ли нещо друго, което става около нея? — попита той.

— Какво по-точно?

— Не знам. Имам чувството, че е някак наранена. Снощи беше малко по-отпусната, вероятно поради твоето присъствие. Поне на мен ми се стори така.

— Доколко си увлечен по нея, Родригес?

— Нима мислиш, че ще се правя на глупак пред някакво бивше ченге, което почти не познавам?

— Дай й време. Остави я да си изясни нещата. Да прецени отношението си към теб.

— Понякога си мисля, че не бива да работим заедно. Може би така ще бъде по-добре.

— Това сам ще го решиш.

Родригес изпразни пликче захар в чая си и зачака да се разтвори.

— Никога не съм се женил — промълви той. — Не съм преживял разводи и други такива неща. Ти си бил ченге и трябва да знаеш какво имам предвид.

Знаех.

— Дай й малко време — рекох. — Тя го заслужава.

Поръчката пристигна. За известно време се хранехме в мълчание.

— Нещо ново във връзка с онова изнасилване?

— Още чакаме лабораторните анализи на Никол — отвърна полицаят. — Успее ли да извлече ДНК от чаршафите, най-вероятно ще разполагаме с нещо конкретно. Между другото, какво те кара да мислиш, че извършителят е убиец?

Свих рамене.

— Жертвата каза, че в един момент той е престанал да я изнасилва. Приключил е. Но продължил да си играе с ножа — плъзнал го по ребрата й, разкъсал блузата й. Леки порязвания по гърлото. Защо?

Родригес мълчеше и чакаше.

— Играел си е с нея — отговорих си аз. — Като котка с мишка. Търсил е допълнителна възбуда.

— Тоест убийство — подхвърли Родригес.

— Котката винаги убива мишката.

Сервитьорката се приближи и Родригес й направи знак да допълни чашата му.

— Поразпитах за теб — рече той. — Разбрах, че си бил доста добър в разследването.

Беше прав. През 2003 г. в Чикаго станаха шестстотин убийства. За осем месеца разкрих двайсет и пет от тях, работейки сам. Следващият в класацията разкри два пъти по-малко, въпреки че работеше с партньор. Не споделих тази информация с Родригес. Но ми стана приятно, че някой все още помни тези неща.

— Стари работи — рекох.

— А как се чувстваш сега?

— Ако питаш дали нощем ми се явяват някои лица, отговорът е „да“. Но нещата се подобряват.

Родригес набоде на вилицата си последната скарида и се замисли за още неродените кошмари. А аз си помислих за мъртвите, които продължаваха да живеят под клепачите ми.

— Защо това не се случи с Мириам? — попита той.

— Ако трябва да гадая, тя вероятно е успяла да влезе под кожата му. В известен смисъл, разбира се.

— Не съм сигурен, че те разбирам, Кели.

— Не твърдя, че му е дожаляло за нея. Не. Такива хора изпитват жалост единствено към себе си. Но нещо в начина, по който му е говорила тази жена, нещо в думите, които му е казала, явно е пробудило чувството му за самосъжаление.