Така го правят в Чикаго [bg]

Гоушън взе плика и го обърна. Костеливите му пръсти завършваха с дълги и неравно подрязани нокти.

— И тук няма нищо — промърмори склададжията и намигна. — Сякаш някой е искал тези неща да изчезнат.

— Мисля, че е блузата на жертвата.

— А пък аз мисля, че си прав. Да вървим в канцеларията.

Настанихме се от двете страни на бюрото. Разделяха ни две кутийки „Олд Стайл“ и надупчената блуза на жертвата. В Чикаго беше почти зима, но в квадратния офис на Гоушън все още властваше юли. В ъгъла задавено бръмчеше включеният вентилатор. Гоушън отвори бирата пред себе си и изля половината от съдържанието й покрай една абсурдно голяма адамова ябълка. Очите му останаха заковани в блузата. Не направи опит да я докосне.

— Официално това веществено доказателство не съществува — обяви той. — Липсва номер на делото, няма нито протокол за изземване, нито друга идентификация.

Вратът му се изви на една страна, очите му се извъртяха в орбитите си. Взе един молив и внимателно побутна блузата.

— Сега трябва да изляза, за да разчистя бъркотията след теб — добави той. — Като се върна, да те няма, защото имам много работа и не искам да се разсейвам. Ясно ли ти е?

Кимнах и подхвърлих:

— Май наистина мразиш прокуратурата, а?

Гоушън ме дари с празен поглед и излезе. Като всеки уважаващ себе си държавен служител той се прекланяше пред институционалната омраза, не забравяше старите обиди и излъскваше злобата си като злато. Не знам с какво го беше засегнала окръжната прокуратура, но то със сигурност нямаше да й донесе нищо добро. За мен обаче нещата стояха другояче. Внимателно повдигнах блузата, сгънах я и я прибрах в кафявия плик. После се измъкнах от склада. Максимално бързо и незабелязано.