Така го правят в Чикаго [bg]

Гоушън зави зад ъгъла и се насочи към малка канцелария в дъното. Вътре светеше. До канцеларията имаше черна метална врата. Моят приятел извади връзка ключове.

— Тук се съхранява част от историята, Кели.

Вратата се отвори, електрическият ключ щракна.

Някога тук явно се бяха съхранявали консумативи и помощни материали. Сега стаичката беше задръстена от кафяви кашони. Стената срещу тях беше заета от дървени полици. Направих крачка напред и кихнах. Всичко беше потънало в прах.

— Хвърли едно око на кашоните — рече Гоушън.

Хвърлих.

— Погледни и полиците.

Погледнах ги.

— Всичко е свързано с Грайм. Напомням ти, че има и още. На това момченце сме отделили цели три помещения. Но тук са най-добрите неща.

Гоушън издърпа връзка списания „Гърл Скаут“. Някога те бяха принадлежали на Джон Уилям Грайм — прочут чикагски уличен мим и сериен убиец. Изглеждаха съвсем обикновени списания, с едно изключение — всички момичета скаути бяха голи.

— Къщата му беше пълна с такива боклуци — процеди Гоушън. — Болен мозък!

Пазителят на съкровищата докосна с пръст едно от списанията, после вдигна пластмасовата торбичка в съседство. Вътре имаше един пръстен — от онези с училищните монограми.

— Погледни. Пръстенът на Сюзън Карсън. Открили са го на тавана. Помниш ли я Карсън?

Помнех Карсън. Като всеки, който имаше някакво отношение към престъпленията в Чикаго. Последната жертва на Грайм. Дъщерята на съседите. Благодарение на нея полицията стигна до къщата на „Хътчинсън“, под която бяха заровени петнайсет трупа. Гоушън опипа пръстена през пластмасовата торбичка.

— Често ли влизаш тук, Рей?

За миг очите и устните му изразиха нещо като глад. После ръката му върна пръстена на полицата.

— Работата ми е да поддържам уликите в добро състояние — промърмори той. — Да вървим.

Заключихме аксесоарите на Грайм и влязохме в съседната стаичка. Канцеларията на Гоушън беше тясна и плътно запълнена с кашони. В ъгъла имаше количка за пазаруване, пълна с пушки и пистолети.

— Другата седмица ще ги претопяват — поясни той. Сякаш оръжията изискваха някакво обяснение.

Стените на канцеларията бяха боядисани в цвят, създаден в миг на дълбоко отчаяние. Единствената украса на тях беше календар от 1983-та, разтворен на месец август. Момичето на снимката изглеждаше на тринайсет, но беше голо. Не кокетно, а обезпокоително голо.

— Харесваш ли я? — попита Гоушън. Беше застанал зад мен, брадичката му почти опираше в рамото ми.

— Не е ли твърде млада, Рей?

Той сви рамене, заобиколи бюрото и се тръшна на стола.

— Сядай.