Другият [bg]

— Братска прегръдка — подхвърли Самюълс. — Боже, колко трогателно!

Голд се извърна, сякаш го беше чул, и посочи червената лампичка.

— Изключете я! — долетя гласът му през високоговорителя. — Микрофона — също. И дръпнете завесата.

Ралф натисна ключовете, монтирани на стенната поставка, на която стояха аудио– и видеозаписните устройства. Червената лампичка на камерата в ъгъла на помещението за разпити угасна. Той кимна на Самюълс, който дръпна завесата. Звукът от плъзгането ѝ възкреси неприятен спомен в паметта на Ралф. На три пъти — и трите преди Бил Самюълс да стане прокурор — бе присъствал на екзекуции в „Макалистър“. Пред дългия прозорец между помещението за изпълнение на присъдата и наблюдателната зала имаше подобна завеса (може би произведена от същата компания). Беше дръпната, когато свидетелите влизаха в залата, и се плъзгаше обратно веднага след като обявяха осъдения за мъртъв. Тази тук издаваше същия неприятен съскащ звук.

— Ще отскоча до „Зони“ за сандвич и безалкохолно — каза Самюълс. — Бях твърде нервен и не вечерях. Искаш ли нещо?

— Кафе. Без мляко, с една бучка захар.

— Сигурен ли си? Пил съм кафе в „Зони“, неслучайно го наричат „Черната смърт“.

— Ще рискувам.

— Добре. Връщам се след петнайсет минути. Ако приключат по-рано, не започвайте без мен.

Нямаше да започнат без него. Ралф на драго сърце щеше да му отстъпи мястото на примадоната и славата в това ужасяващо представление. Ако изобщо можеше да се говори за слава… До стената в дъното на помещението бяха наредени столове. Той седна до копирната машина, която сънено бръмчеше. Впери поглед в стъклото, закрито от завесата, и се запита какво ли казва Тери Мейтланд, какво ли безумно алиби се опитва да пробута на човека, който навремето е бил негов помощник-треньор.

Мислите му се прехвърлиха към едрата индианка, която беше закарала Мейтланд от „Само за джентълмени“ до гарата в Дъброу. „Тренирам баскетболния отбор към Християнския младежки съюз — бе казала тя. — Мейтланд често идваше на мачовете, сядаше при родителите и гледаше как играят хлапетата. Казваше, че търси таланти за Градската бейзболна лига…“

Беше го познала, той нея — също — при това телосложение и етническа принадлежност човек трудно би я забравил. И все пак в таксито я беше нарекъл госпожо. Защо? Защото я познаваше по лице, но не помнеше името ѝ? Твърде възможно, само че тази теория издишаше. Име като Върбова вейка трудно се забравя.