Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Здравей.
Озбърн стреснато вдигна глава. Унесен в размисли, не бе забелязал идването на Вера. Той бързо скочи, придърпа стол и тя седна срещу него. Докато се връщаше на мястото си, Озбърн хвърли поглед към стенния часовник. Беше 8:25. Озърна се и видя, че кафенето е опустяло.
— Да ти поръчам ли нещо?
Тя се усмихна.
— Да, еспресо.
Той стана, отиде да поръча и изчака пред тезгяха, докато кафето стане готово. Озърна се към Вера, после отклони поглед, опитвайки да се концентрира върху мисълта защо е тук, защо я бе поканил да се срещнат след нощната смяна в болницата.
Сукцинилохолин.
Тази сутрин вече на два пъти бе опитал да закупи препарата от местни аптеки със собствена рецепта, но и в двата случая получи отговора, че със сукцинилхолин разполагат само болниците и ще му трябва разрешение от местен лекар. Едно телефонно обаждане до най-близката болнична аптека потвърди факта. Да, разполагат със сукцинилхолин. Съвършено вярно, необходимо е разрешение от парижки лекар.
Отначало му хрумна да се свърже с лекаря на хотела, но сукцинилхолинът не беше от препаратите, които се ползват всеки ден. Можеха да възникнат въпроси и положението ставаше неудобно. Не бе изключено разтревоженият доктор да се обади на полицията. Вероятно имаше и други начини, но те изискваха време, а сега тъкмо времето бе негов противник. Мислите му неохотно се насочиха към Вера.
Веднага набра номера на аптеката в болничния комплекс „Света Ана“, където стажуваше Вера. Да, разполагаха със сукцинилхолин, но както и на другите места, беше необходимо разрешение от местен лекар. Озбърн реши, че ако завърти нещата както трябва, в аптеката може да приемат и устно потвърждение от Вера. Не искаше да забърква нейни познати, защото можеха да възникнат въпроси. Беше подготвил обяснение за нея, но пред всеки друг лекар то би изглеждало объркано и неясно.
След като колебливо обмисли всичко още веднъж, в 6:30 той позвъни в болницата и помоли Вера да се срещнат в близкото кафе. В слушалката настана тишина и изведнъж го обзе страх, че ще получи отказ под някакъв измислен претекст, но след кратко колебание тя се съгласи. Смяната й привършвала в седем, но после имала заседание, което щяло да продължи около час. Можели да се срещнат към осем.
Крачейки обратно с чашата кафе, Озбърн огледа Вера. След трийсет и шест часа без сън плюс още един час заседание, тя бе все тъй жизнерадостна и лъчиста. Продължи да я гледа, докато сядаше срещу нея. Тя забеляза това и му се усмихна с любов. В нея имаше някаква магия, която прогонваше всички негови мисли, всички планове и го пренасяше другаде. Обземаше го неудържимо желание да останат насаме, да се погълнат без край и завинаги. Каквото и да стореха, никога нямаше да има нещо по-важно от това. Лошото бе, че първо трябваше да се погрижи за Анри Канарак.
Той се приведе и положи ръка върху нейната. Вера веднага я дръпна в скута си.
— Недей — прошепна тя, и стрелна поглед наоколо.
— От какво се боиш? Че ще ни видят?
— Да.
Вера извърна глава, после вдигна чашката и отпи от кафето.
— Помниш ли, че дойде при мен? — запита Озбърн. — Да се сбогуваш… Той знае ли?
Вера рязко остави чашката и се надигна.
— Извинявай — бързо изрече Озбърн. — Не биваше да го казвам. Дай да се поразходим някъде.
Тя се поколеба.
— Вера, просто разговаряш с приятел, познат от Женева, който те е поканил на кафе. После излизаш на малка разходка с него. Той заминава за Щатите и всичко свършва. Колегиален разговор между лекари. Простичка история с добър край. Нали?
Озбърн бе склонил глава настрани и вените по шията му изпъкваха. За пръв път Вера го виждаше ядосан. Кой знае защо това й достави удоволствие.
— Добре — съгласи се тя с дяволита, почти хлапашка усмивка.
Навън продължаваше да ръми и Озбърн разтвори чадъра си. Тичешком пресякоха пред някакво червено пежо и закрачиха по рю дьо ла Санте нагоре към болницата.
Не забелязаха, че минават покрай паркиран бял форд. Зад волана беше инспектор Лебрюн; до него седеше Маквей.
— Сигурно не познавате момичето — каза Маквей, гледайки как Озбърн и Вера се отдалечават по тротоара.
— Всъщност питате не дали я познавам, а дали знам коя е, нали така? Френските и английските изрази понякога се различават по смисъл.
Маквей просто се чудеше как може човек да говори с тая вечна цигара в устата. Лично той бе пушил само два месеца -след смъртта на първата си жена. Тогава се опитваше чрез цигарите да измести алкохола. Не беше особено приятно, но свърши работа. После престана да пуши.