Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Говореше извънредно сериозно. Навярно животът и професията го бяха направили такъв. Внезапно Вера осъзна колко малко знае за него и същевременно колко много би искала да научи. В какво вярва и не вярва. Какво харесва и не харесва. Какво обича, от какво се бои, на какво завижда. Какви тайни не бе споделял нито с нея, нито с когото и да било. Какво бе провалило двата му брака.
Негова ли бе вината или на непознатите жени? Или пък просто не умееше да ги подбира? Или… или може би имаше нещо друго в самия него, което довеждаше всяка връзка до пълна разруха? От самото начало бе доловила, че нещо измъчва Пол, ала не знаеше какво е то. Не можеше нито да го определи точно, нито да го разбере. То беше нейде дълбоко и през повечето време оставаше скрито. Но въпреки всичко съществуваше. А сега Вера го усещаше по-силно от всеки друг път, виждаше го как обгръща изцяло Пол, докато той моли за помощ, свит под чадъра. Внезапно я обзе неудържимо желание да узнае, да утеши и да разбере. Това не бе съзнателна мисъл, а сляпо чувство и криеше заплаха, защото я увличаше нейде, където не я бяха канили; нейде, където — сигурна бе в това — не е бил канен никой.
— Вера?
Тя изведнъж откри, че все още стоят на мокрия тротоар и Озбърн продължава да говори.
— Попитах те дали ще можеш да ми помогнеш.
Вера го погледна и се усмихна.
— Да. Ще опитам.
19.
Когато Вера взе рецептата и мина към дъното на болничната аптека, Озбърн остана до първото гише и се загледа в рафта с поздравителни картички. Веднъж надигна глава и видя, че аптекарят оживено говори нещо, размахвайки ръце, а Вера стои с юмрук на кръста и го чака да свърши. Озбърн веднага отклони поглед. Дали не бе сгрешил, че я забърка в тази история? Ако го хванеха и истината излезеше наяве, можеха да я обвинят в съучастие. По-добре да й каже, че ще мине без препарата. Сигурно имаше и други начини да се справи с Анри Канарак. С изтръпнали пръсти той върна на рафта картичката, която разглеждаше и тъкмо се канеше да тръгне към Вера, когато я видя, да се задава насреща. Минавайки край него, тя лекичко намигна.
— То било по-лесно, отколкото да си купиш презервативи. И не те гледат накриво.
Две минути по-късно крачеха надолу по булевард Сен Жак, а ампулите със сукцинилхолин и няколко спринцовки за еднократна употреба лежаха в джоба на Озбърн.
— Благодаря — тихо каза той, докато разтваряше чадъра. После дъждът се засили и Озбърн предложи да хванат такси.
— Имаш ли нещо против да се поразходим пеша? — запита Вера.
— Щом казваш…
Хванати под ръка, двамата пресякоха на червено. Когато достигнаха отсрещния тротоар, Озбърн побърза да я пусне. Вера се усмихна широко и през следващите петнайсет минути двамата просто вървяха мълчаливо под дъжда.
Озбърн се бе унесъл в мисли. Донякъде изпитваше облекчение. Набавянето на сукцинилхолина се бе оказало по-лесно, отколкото предполагаше. Но не можеше да забрави, че бе излъгал Вера, че я бе използвал за своите цели. Угризенията на съвестта го мъчеха с изненадваща сила. От всички хора в своя живот тъкмо с нея не би желал да злоупотребява или да укрива пълната истина. Но друг избор просто нямаше, напомни си той.
Днешният ден не беше като другите, а и онова, което се канеше да предприеме, нямаше нищо общо с делата от нормалния живот. В съдбата му се бяха намесили отдавна отминали мрачни събития. Трагични събития, за които знаеха само той и Канарак. И само двамата с Канарак можеха да уредят старите сметки. Отново му мина тревожната мисъл, че ако нещо се объркаше, можеха да обвинят Вера в съучастие. Едва ли би попаднала в затвора, но това щеше да съсипе кариерата, за която бе работила толкова години. Сега той съжаляваше, че не е помислил по-рано, преди да я забърка в делата си. Трябваше да помисли, но не го бе сторил и вече нямаше път назад. Оставаше му само да мисли за предстоящото. Да не допусне провал, който би застрашил и него, и Вера.
Внезапно тя хвана ръката му и го завъртя към себе си. Озбърн откри, че вече не са на булевард Сен Жак, а пресичат Ботаническата градина около Националния природонаучен музей и наближават Сена.
— Какво има? — изненадано запита той.
Вера видя как очите му бавно се насочват към нейните и разбра, че го е изтръгнала от някакво странно видение.
— Искам да те поканя в апартамента си — каза тя.
— Какво? — слиса се Озбърн.
Отляво и отдясно подтичваха минувачи. Без да обръщат внимание на дъжда, градинарите се подготвяха за работа.
— Казах, че искам да те поканя в апартамента си.
— Защо?
— Искам да те изкъпя.
— Да ме изкъпеш ли?
— Точно така.
Той се ухили като хлапак.