Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
Намекът на Хема накара Карлос да подскочи.
— В дванайсет ли? Не можем да останем и да висим тук толкова време!
— Прав си. — Фотографът вече подскачаше, за да се стопли. Да се върнем ли в колата?
Щом влязоха в нея и пуснаха отоплението и чистачките, които помитаха все по-редките снежинки, Хема измърмори:
— Може би много бързаш.
— Сигурно — отвърна рязко Карлос. — Във всеки случай няма да отречеш, че е голяма случайност да попаднем на това село…
— А на теб такива случайности ти действат на нервите, нали?
— Казвал ли съм ти някога за стария професор по математика, който смяташе, че зад всяка случайност се крие Господ?
— Сто пъти! От две седмици само това приказваш! — засмя се Хема. — Но не разбирам защо не искаш да допуснеш, че в живота има ситуации, които са програмирани, няма значение защо, нито от кого, и те могат да бъдат извън твоя контрол. Нима още очакваш да „хванеш“ Господ in fraganti11 след някое от твоите съвпадения?
Карлос стисна силно волана, внимавайки да не се блъсне в лошо паркираните коли. Някоя ледена кора можеше да ги поднесе към тях.
— Какъв въпрос само! — отвърна най-сетне. — Да приема това, което казваш, е все едно да повярвам, че някъде живее някой, който е предначертал основните линии на живота ни. А оттам до вярата в предопределението и в Бога е само една крачка.
— А защо просто не повярваш? — настоя фотографът.
— Защото имам чувството, че Господ е етикет, който се лепва на всичко, което не се разбира. Вярата в Бога ни пречи да правим усилие да мислим…
— А ако след всичките ти усилия стигнеш до заключението, че той съществува?
Карлос не отвърна. Ръцете му внезапно се сковаха на волана и очите му отново се изцъклиха. Той спря сеата, но остави мотора да работи.
— Сега пък какво има?
— Сбъркали сме… шосето — отвърна тихо той.
Хема се притесни. Нещо не беше наред.
— Сериозно ли е?
— Не… Не мисля.
Ръцете на Карлос се раздвижиха отново и той подкара колата към друг знак, сочещ края на община Агреда. Там извади някак важно ключа и откопча предпазния колан. Само един поглед бе достатъчен на Хема да разбере, че това наистина не беше шосе № 122. Беше лошо асфалтиран път, изпълнен с дупки и твърде тесен за движение в двете посоки.
Фотографът все още не разбираше.
Сякаш не на себе си, Карлос слезе от колата, затръшна вратата, прекоси платното и се запъти към една каменна сграда, разположена до малка камбанария. „Може да има нужда от чист въздух“, помисли си приятелят му. Останал в колата, Хема проследи колебливите му стъпки.
— Тук е! Слизай! — чу го внезапно да вика, вдигнал ръце над главата си.
Фотографът се стресна. Извади торбата с фотоапаратите изпод седалката и изскочи от колата.
— Какво става?
— Виж!
Хема потръпна. Колегата му, който издишваше пара като змей в пещера, сочеше въодушевено сградата зад гърба си. Или поточно нещо като изкоп, зеещ между пътя и сградата, в дъното на който се виждаха две дъбови врати. Едната дървена, със странен каменен герб, а другата — вградена в полукръгла арка и укрепена с дебели железни греди.
— Какво искаш да видя?
— Там, долу. Не виждаш ли?
Хема огледа още веднъж изкопа. И с изненада откри каменната статуя на монахиня с разперени ръце, държаща кръст в едната. Тя сякаш току-що се бе появила. Сякаш само преди секунда не беше там.
— Това е манастир! Виждаш ли? Има ли по-подходящо място да питаш за някоя монахиня?
— Да… разбира се — промълви Хема. — Ще слезем ли?
Двамата слязоха по едно скеле, покрито със сняг, до средата на изкопа и застанаха пред вратите. Скоро разбраха, че сградата е много по-голяма, отколкото им се бе сторило. Всъщност приличаше на крепост. По фасадата й имаше малки дървени прозорчета и мизерен via crucis12, почернял от времето.
— Прав си, сигурно е манастир — измърмори Хема.
Карлос не го чу. Беше коленичил до циментовия пиедестал, на който се издигаше статуята, впечатлила го толкова. Преписваше в бележника си легендата, издълбана върху цокъла.
— Виждаш ли? — възкликна накрая. — Погледни какво пише тук.
Хема се взря и откри надписа:
— Смяташ, че е твоята монахиня ли? Във въпроса му имаше някаква уловка.
— Че кой друг?
— Знаеш ли? — рече Хема, поглаждайки фотоапарата си. Забрави какво ти казах за съдбата. Трябва да запазим хладнокръвие.
Карлос кимна, без да продума.
— Сам ми каза, че е нещо обичайно известните хора да носят името на селото, където са родени. Много съвпадения ще станат, ако тази монахиня е твоята…
11
На местопрестъплението (итал.). — Б. пр.
12
Пътят на кръста, обикновено група от четиринайсет кръста или картини, представящи четиринайсетте стъпки на Христос към Голгота. — Б. пр.