Синята дама

— Pater noster qui es in coelis2… — зашепна той на латински. И като сложи очилата си, бенедиктинецът видя, че красивият хоризонт на града с четиристотинте моста засиява в портокалови багри.

— …sanctificetur nomen tuum3…

Редейки молитвата си, отецът съзерцаваше залеза и същевременно хвърляше дискретно по някой поглед наоколо.

„Всичко е наред“, помисли си.

Бялото корабче — обичайният воден превоз на венецианци, беше почти празно в този час. Изглежда, в него се возеха само двойка японци и трима стипендианти на фондация „Джорджо Чини“, които Балди познаваше по физиономия.

Защо продължаваше да прави това, запита се той. Защо продължаваше да наблюдава изпод око пасажерите на кораба в шест, сякаш сред тях щеше да открие камерите на някой журналист? Нима от толкова години вече не бе намерил убежище на острова, далеч от всички тях?

След четиринайсет минути корабчето го остави на грозен бетонен пристан. Щом вратата се отвори, отвън нахлу студен въздух и всички живнаха. Никой не му обърна внимание на слизане.

Всъщност Балди се радваше, че животът му на острова е така спокоен. Като се прибереше в килията, щеше да се измие, да си смени обувките, да вечеря с братството и да се затвори да чете или да коригира някои от изпитните работи, които му бяха останали. Той вършеше тези обичайни неща от пристигането си в абатството преди деветнайсет години. Деветнайсет спокойни години, наистина. Но винаги нащрек, в очакване на някое обаждане, на писмо или на нечие досадно посещение. Такава бе участта му. Бреме, от което никога нямаше да се отърве.

Но Балди се стараеше да не се задълбочава.

Нима имаше по-отраден живот от посветения на знанието? Добрият духовник не изпитваше колебания по въпроса. Заниманията на отец Балди в консерватория „Бенедето Марчело“ като преподавател по преполифония му осигуряваха покоя, който никога не бе имал на младини. Учениците му бяха прилежни. Посещаваха часовете му с умерен ентусиазъм и той им обясняваше каква е била музиката преди хилядната година, като подхвърляше и по някой интересен анекдот в лекциите си. В академичния съвет го ценяха много — дори когато, увлечен по някое проучване, преставаше да преподава. В резултат на това програмата му се оказа най-гъвкавата в центъра. А лекциите му — най-желаните.

Но заради тези си привилегии той не забрави нито за миг другите си интереси. Те бяха така съкровени и отколешни, че много рядко говореше за тях с някого.

Балди пристигна на остров Сан Джорджо през 1972 година, изпратен в изгнание заради музиката. Там фондация „Чини“ му предложи много повече от онова, което би дръзнал да поиска от епископа: една от най-добрите библиотеки в Европа, форум, който неведнъж е бил седалище на конференциите на ЮНЕСКО, и два института, занимаващи се с венецианска музика и с етномузикология, които го изпълваха с възторг. В известен смисъл е логично, че точно бенедиктинците бяха създали този рай за музиколозите от Сан Джорджо. Кой друг би могъл да се погрижи така всеотдайно за това древно изкуство, ако не братята от Ordo Sancti Benedicti? Нима сам свети Бенедикт, създавайки своя орден през VI век, не положи основите на модерната наука за музиката?