Следите остават

БАЩАТА СЕ УСМИХВА

Привечер цялата компания потегли за чуждия квартал. С тях, разбира се, беше и Юлия, която трябваше да им покаже побойника. Когато пристигнаха към дома на зъболекаря, видяха, че улицата е почти празна само няколко малки деца играеха по тротоара на дама. Нямаше какво да се прави — трябваше да чакат. Изтече цял час, много момчета минаха по улицата, но побойникът не се явяваше. Отлитна още един час, започна да се здрачава. Пръв от цялата компания загуби търпение да чака Бебо Апостолов.

Така може да стоим и до утре — въздъхна той, — По-добре е да си отидем, пък утре пак ще дойдем…

— Не може, ще чакаме — каза упорито Леша.

— Ако искаш толкова да знаеш — подхвана отново Бебо — никак не е правилно да се бием…

Пешо го погледна недоволно. — Защо да не е правилно?

— Защото сме пионери… Никак не е правилно пионери да се бият по улицата, за всичко си има ред…

— А според тебе, ако нападнат България, пак ли няма да се бием?

— Това е друго — каза с досада Бебо.

— И това е друго!

— Ти мълчи, ще чакаме! — намеси се Веселин и спорът беше набързо решен.

Червенокосият пристигна отнякъде, когато се беше вече съвсем стъмнило. Юлия веднага го позна, но първата и мисъл беше да скрие това от приятелите си. Макар сутринта да беше много ядосана, вече никак не и се искаше да се бият, чудеше се как да се измъкне от неприятната история. За съжаление червенокосият имаше твърде очебиещ изглед и щом го зърнаха, момчетата веднага се наежиха.

— Тоя ли е?

— Не знам, май че е тоя — каза Юлия без желание.

— Не може да не знаеш — отвърна сурово Пешо. — Ти искаш да го скриеш…

— Ясно, че е том — каза хладнокръвно Веселин в бавно стана от мястото си.

— Оставете го на мене! — заповяда Пешо. — Вие само го пазете да не избяга!

След малко червенокосият се видя внезапни заграден от няколко страни. Пешо излезе пред другите и като кимна с глава към Юлия, враждебно понита: — Познаваш ли това момиче?

Червенокосият го погледна с края на окото и веднага разбра каква е работата.

— Не съм я и виждал — отвърна той нахално.

— Не е вярно! — възкликна Юлия обидено.

Схватката трая едва ли не само няколко мига. Макар червенокосият да бе висок и як, Пешо го събори с няколко удара на земята и здраво седна на гърдите му. Побойникът хриптеше, мъчеше се да хапе, но Пешо го удари още няколко пъти и той внезапно утихна. Луничавото му лице сега изразяваше само страх и безпомощност.

— Признаваш ли се за победен? — попита запъхтян Пешо.

— Признавам се — веднага и с готовност отвърна побойникът.

Това разгневи момчето.

— Ще биеш ли друг път малки момичета?

— Няма да бия.

— Остави я тая гадина! — забеляза отвратен Веселин. — С него не може и да се приказва!