Следите остават

Непознатото момиченце бързо приближи Юлия. Гневното му личице беше хубаво и живо, две дебели лъскавочерни плитки лежаха на слабите му раменца. То бе с една или две години по-голямо от Юлия и навярно пионерка, тъй като носеше на врата си червената връзка на организацията.

— Аз всичко видях! — каза задъхано от възмущение момиченцето. — Бях случайно на прозореца и видях как те ритна… Той е просто… ужасен!

От съчувствието на Юлия още повече и се доплака, но тя преглътна сълзите си и глухо попита:

— Ти познаваш ли го?

— Как да не го познавам целият квартал е писнал от него! Ако бях момче, щях да му дам да се разбере!

Двете момиченца се разприказваха оживено. Непознатата се казваше Живка и живееше на първия етаж на бялата кооперация. Като видяла побоя, тя бързо изтичала, но било вече късно.

— И мен ме би веднъж! — призна си тя с горчивина. — Ако бях казала на татко, не знам какво щеше да стане!

Внезапно Юлия забеляза, че Тороманов излезе от кооперацията. Сега чантата му бе съвсем празна и той бързо се упъти надолу по улицата. Разтревожена да не го пропусне, тя измънка някакво извинение пред Живка и без да обръща внимание на учудения и поглед, бързо се спусна след него. Четвърт час по-късно Юлия беше вече на своята улица и още отдалече видя Пешо и Веселин. Тороманов влезе в своя дом, а момчетата забързаха срещу нея с развълнувани лица.

— Къде пропадна! — възкликна Веселин. — Здравата се уплашихме за тебе!

Юлия небрежно махна ръка, сякаш последното приключение беше за нея дребна и обикновена работа, за която не заслужава да се говори. Отведоха я бързо в градинката. Там бяха останали още четири момчета, между които Коста, който радостно подскочи, като я видя.

Юлия най-подробно разказа за всичко, което и се беше случило, като не пропусна нищо освен, разбира се, своите страхове. Колкото повече разказваше, с толкова по-голямо учудване и възхищение я гледаха нейните приятели. Когато най-после завърши, Пешо за пръв път искрено и от сърце я похвали:

— Браво, Юлия! Ти първа между всички се отличи.

— Нали направихте много хубаво, дето ме взехте! — радостно и малко нескромно запита Юлия.

— Да, разбира се — съгласиха се всички. Започнаха да говорят за последните случки и Веселин пръв изказа предположението:

— Май че Юлия е попаднала на вярна следа! На това ми мирише.

— Ще видим! — отвърна Пешо.

— То само се вижда — продължи Веселин. — Не е ли всичко това много чудно? Тороманов купува една камара романи, но не ги чете сам, а ги отнася на някакъв си зъболекар. Защо? Нима зъболекарят не може сам да си ги купи? Надали има такъв зъболекар на света, който да иска да му плащат не с пари, а с романи.

Всички се засмяха.

— Може и да има — обади се Чарли. — На кучешки зъб взима по роман, на кътник по два…

— Може някой да каже — занесъл му ги е за четене — продължи Веселин. — Тая работа не е за вярване. Та кой купува цял куп романи, за да услужи на друг? Тъкмо пък Тороманов…

— Ами ключа? — попита Пешо. — За зъболекаря не е нужен никакъв ключ. Аз съм сигурен, че цялата тая тайнствена история е свързана с ключа.