Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
В първия миг Юлия се слиса — какво сега да прави? Трамваят издрънча и тръгна. Юлия се затича и скочи на стъпалото. Някакъв възрастен човек я подхвана леко като перце за лакътя, после — за нейна изненада — подръпна доста силничко ухото и.
— Как не те е срам, момиченце! — каза той сърдито. — Някой ден трамваят ще ти отреже крака!
Именно тая сцена бе пропуснал Крета в тия няколко мига, в които Юлия бе изчезнала от погледа му. Той бе търсил да види пъстрата рокличка, а бе пропуснал големия зелен трамвай, който бе отнесъл Тороманов и Юлия.
Щом се окопити от смущението си, Юлия внимателно се огледа. Тороманов бе минал напред и продължаваше да си проправя път. Тъкмо тя мислеше да го последва, и изведнъж зърна кондуктора. Ами сега? Какво да прави, като няма в джоба си дори пет стотинки? С какво ще си плати билета? Юлия уплашено замръзна на мястото си, след това отстъпи назад и се прикри между хората. Сърцето и силно биеше — ох, какъв позор, да я заловят без билет в трамвая!
За нещастие тоя път кондукторът бързо раздаде билетите и се появи на задната платформа. На Юлия се стори, че той веднага впи в нея строгия си поглед.
— Без билети, моля!
— Аз, чичко, нямам билет! — каза уплашено Юлия. Кондукторът посегна да откъсне един, но тя веднага го спря.
— Чакай, чакай, чичко, аз съм си загубила парите? — каза тя засрамено и лицето и потъна в руменина. — Видиш ли какво ми е плитко джобчето!
— Е, тогава ще слезеш на спирката! — каза равнодушно кондукторът и откъсна билет на някакъв друг гражданин.
Колко много и се искаше на Юлия в тоя момент някой да се обърне и да и плати билетчето! Уви, никой не го направи! Улисани в своите мисли и грижи, хората дори не се обърнаха да я погледнат. Юлия въздъхна горчиво и тръгна към предната платформа. Нямаше какво да се прави, човекът с белите дрехи щеше да се спаси от преследвача си.
Трамваят почна да забавя хода си. Юлия погледна към изхода и с учудване забеляза, че Тороманов също се готви да слиза. Гледай го ти какъв човек, вози се само по една спирка! Щом трамваят спря, човекът с белите дрехи побърза да слезе и без повече да се оглежда, тръгна по улицата. Като негова неотстъпна сянка зад гърба му се упъти Юлия.
Разходката не продължи дълго. Тороманов сви по една малка улица, цялата застроена с високи жилищни здания, и скоро хлътна в някакъв вход. Юлия се поколеба за миг на улицата, после колебливо влезе вътре. Внезапно я обзе страх. Ами ако човекът с белите дрехи е забелязал, че тя върви след него? Тогава той може да я причака някъде по стълбите, да я грабне за шийката и… свършено! Изведнъж със страшна сила и се прииска да обърне гръб и да побегне назад — да излезе вън на светлата и слънчева улица, където има много хора и където никой не може да и направи нищо лошо.
Но това трая само миг. В тоя кратък миг тя сякаш видя лицата на своите приятели, немия укор в очите им и забърза по стълбите, лека като ластовичка. От бързането и от вълнението сърцето и силно заби, искаше и се да поспре за малко, но разбираше, че ще загуби ценно време. Към площадката на втория етаж тя вече зърна белия гръб на Тороманов и малко забави стъпките си. На третия етаж Тороманов най-после спря и позвъня на някакъв звънец. Сякаш нищо не е било, Юлия продължи по стълбите и човекът с белите дрехи, който навярно чуваше зад гърба си леките детски стъпки, дори не се обърна да я погледне.
Тя се изкачи на площадката на четвъртия етаж и отново спря нерешително. Да чака тук, и се видя неудобно — може да излязат хора, да я питат какво търси. Да, по-добре е да чака долу на улицата, там това ще изглежда по-невинно. Като слезе на третия етаж, Юлия, без да опира, внимателно огледа вратата, където бе влязъл Тороманов. Беше най-обикновена мръснокафява врата със секретен ключ, но без шпионка, на която висеше, прикрепена с винтове, много голяма стъклена табелка:
Юлия слезе на улицата разочарована. Тороманов навярно е дошъл да си поправя зъбите, а тя бе помислила кой знае какво. Но сега къде да го чака? Тя се поогледа и си избра входа на една от насрещните кооперации. Оттам беше лесно да наблюдава дома, от който трябваше да излезе човекът с белите дрехи.
Чакането и се стори безкрайно, а лошото беше, че нямаше часовник, за да разбере колко е часът. Тя съвсем загуби търпение, чудеше се вече какво да прави, когато зад гърба и се появи някакво момче, червенокосо, кокалесто, с неприятно луничаво лице и къси тиролски панталони. Момчето я огледа враждебно, плю—на презрително и сърдито попита: