Сътворението

Бях в клас. Седях, кръстосал крака, в дъното на стаята — винаги се опитвах да изглеждам невидим и обикновено успявах. Учителят маг ни отегчаваше е някакъв религиозен текст. Вече не си спомням кой. Вероятно един от онези безкрайно дълги химни, прославящи плодородието на Анахита, която гърците наричат Афродита. Всички в двора, естествено, знаеха, че царица Атоса е поклонничка на Анахита, а магите винаги угодничат пред силните.

Учителят даде знак и класът започна да пее възхвала за Анахита. Всички пееха с изключение на мен. Винаги мълчах, когато ме караха да пея възхвали за девите, а учителят маг се правеше, че не ме забелязва. Но тази сутрин нещата се развиха по-различно от всеки друг път.

Внезапно магът спря да стене и да вие. Класът за-млъкна. Старецът гледаше право в мен. Дали случайно, или по волята на съдбата? Никога няма да узная. Знам само, че изтълкувах погледа му като предизвикателство. Станах, бях готов за… Не знам за какво. За битка, предполагам.

— Ти не пееш с нас химна, Кир Спитама.

— Не, учителю. Не пея.

Към мен се обърнаха изумени лица. Милон зяпна от учудване — така си и остана, с отворена уста. Проявил бях върховно непочитание.

— Защо?

Заех позата, която хиляди пъти бях виждал да заема дядо ми пред огнения олтар в Бактра: внимателно поставяш единия крак пред другия, а ръцете си протягащ право напред, с обърнати нагоре длани.

— Учителю — произнесох аз, като се стараех колкото мога по-добре да имитирам гласа на Зороастър, — покланям се само на безсмъртното, блестящо, безкрило слънце. Защото, когато изгрее слънцето, земята, създадена от Премъдрия господ, се пречиства. Пречиства се водата в ручеите. Пречиства се водата в кладенците. Пречиства се водата в морето. Пречистват се всички божи същества.