Сътворението

Срещу мен безшумно се отвори украсена с резба врата от кедрово дърво. Чу се шумоленето на дрехата й. Царица Атоса влезе и седна на трона. Запълзях към нея, като търках нос в неравните гънки на килима. Накрая видях два златни пантофа, поставени един до друг на столчето.

В паниката си целунах левия пантоф. Но царицата сякаш не забеляза грешката ми.

— Стани!

Атоса имаше плътен, почти мъжки глас. При това го-вореше на онзи изискан персийски език от времето на най-стария двор в Аншан, с акцент, който вече рядко се чуваше в Суза, а и където и да било другаде. Когато човек слуша Атоса, казваха старите придворни, все едно, че отново чува гласа на покойния Кир.

Въпреки че внимавах да не поглеждам към царицата, все пак успях да я зърна с крайчеца на окото си. Бях поразен. Тя бе не по-едра от мен и приличаше на фино изработена крехка кукла, на чийто врат най-неуместно бе поставена голямата глава на Кир, а извивката на ахе-менидския й нос толкова силно ми напомни един петел, с когото се бяхме сприятелили в задния двор, че почти очаквах вместо с ноздри, да завършва с две цепнатини, като клюн.

Косата, или перуката на Атоса, бе боядисана в червено, а големите й червеникавосиви очи бяха очертани не както обикновено с бяло, а с подобен на косата й огненочервен цвят. Въпреки че страдаше от някаква неизлечима болест на очите, тя до края на живота си не ослепя. Щастлива жена! Лицето й бе покрито с дебел пласт бяло мазило, което — всички казваха — прикривало мъжка брада. Ръцете й бяха малки и отрупани с пръстени.

— Носиш името на баща ми, Великия цар. Етикетът в стария двор не позволяваше на член от императорското семейство да задава въпроси. Непри-викналият към дворцовия живот човек би останал напълно озадачен от разговора, защото преките въпроси винаги имаха тон на изявление, а отговорите често звучаха като въпроси.

— Нося името на Великия цар.

Веднага изредих всички титли на Атоса, както задължителните, така и онези, които е допустимо да се пропуснат. Лаида ме бе обучила много внимателно.

— Познавах баща ти — каза царицата, щом свърших. — Дядо ти не познавах.

— Той бе пророкът на Премъдрия господ, който е единственият създател.

Два чифта очи погледнаха за миг усмихнатата статуя на Анахита. Между Атоса и мен като синя змия се вие-ше кълбестият благовонен дим.

— Така си заявил и в класната стая. Уплашил си учи-теля си. Сега кажи ми истината, момче. Върху него тегне ли проклятие?

Това беше истински въпрос, каквито задават в днешния двор.

— Не, Велика царице. Нямам такава способност… Или поне не знам да имам. — Не възнамерявах да се отказвам от нито едно оръжие. — Просто служа на Премъдрия господ и на неговия син, огъня.

Наистина ли съм бил толкова умен, такова дете-чудо на осем години? Не. Но бях добре подготвен от Лаида, която твърдо бе решила не само да оцелее, но и да възтържествува в Суза.

— Моят баща, Великият цар Кир — каза Атоса, — почиташе слънцето, а следователно и огъня. Но почиташе и останалите висши богове. Той възобнови храма на Бел-Мардук във Вавилон. Построи храмове на Индрa[1] и Митра[2], И бе любимец на богиня Анахита.