Американски богове

— Можеше и да не ми го казваш.

— Така ли? Извинявай. Когато си мъртъв, е по-трудно да подбираш и да премълчаваш. Като със снимките е. Вече няма такова значение.

— За мен има.

Лора запали втора цигара. Движенията й бяха плавни и вещи, в тях нямаше скованост. За миг Шадоу се запита дали изобщо е мъртва. Дали това не е някакъв сложен фокус?

— Да — каза Лора. — Виждам. И така, връзката ни… макар че не я наричахме така, не я наричахме никак… продължи близо две години.

— Щеше ли да ме изоставиш заради него?

— Защо? Ти си големият ми мечок. Моето Пале. Направи го заради мен. Чаках те три години да се върнеш. Обичам те.

Той се спря и не каза: „И аз те обичам“. Вече нямаше да го казва никога.

— И какво стана онази вечер?

— Вечерта, когато загинах ли?

— Да.

— С Роби излязохме да обсъдим купона, с който смятахме да те изненадаме, когато си дойдеш. Щеше да е прекрасно. Казах му, че всичко между нас е свършило. Приключило е. Че ти си идваш и трябва да скъсаме.

— Хм. Благодаря ти, миличка.

— Няма за какво, скъпи. — По лицето й се мерна нещо като призрачна усмивка. — Разнежихме се. Беше мило. Започнахме да се държим глупаво. Аз се напих много. Роби не. Щеше да кара. Докато се прибирахме с колата, казах, че като за последно ще му направя прощален минет, и му смъкнах ципа.

— Голяма грешка.

— На мен ли го казваш! Ударих с рамо скоростния лост, Роби се опита да ме изтласка и да превключи, после завихме рязко и се чу силен трясък, спомням си, светът се завъртя и си помислих: „Ще умра“. Не почувствах нищо. Спомням си. Не се уплаших. После вече не помня нищо.

Замириса на подпалена пластмаса. Шадоу се досети, че е от цигарата: беше изгоряла до филтъра. Лора явно не бе забелязала.

— Какво правиш тук, Лора?

— Толкова ли не мога да дойда да видя съпруга си?

— Ти си мъртва. Днес следобед бях на погребението ти.

— Да.

Тя млъкна и загледа в нищото. Шадоу стана от стола и отиде при нея. Взе от пръстите й тлеещия фас и го изхвърли през прозореца.

— Е?

Очите й затърсиха неговите.

— Сега не знам много повече, отколкото като жива. Почти всичко от онова, което знам сега, не може да се изрази с думи.

— Който умре, обикновено си стои в гроба — отбеляза Шадоу.

— Така ли? Дали мъртвите наистина си стоят в гроба, Пале? И аз си мислех така. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би.

Лора стана от леглото и отиде при прозореца. В светлината на мотелската табела лицето й беше хубаво — както винаги. Лицето на жената, заради която Шадоу беше лежал в затвора.

Сърцето го заболя, сякаш някой го беше хванал в юмрук и го стискаше.

— Лора…

Тя не го погледна.

— Забъркал си се, Шадоу, в лоши неща. Ще загазиш, ако някой не те държи под око. Аз ще те пазя. И благодаря за подаръка.

— Какъв подарък?

Тя бръкна в джоба на блузата си и извади златната монета, която през деня той беше хвърлил в гроба. По нея още имаше черна пръст.