Американски богове
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-17-061257-4, 978-5-271-24799-6
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Американски богове». Краткое содержание книги:
Шадоу забеляза в съня си, че всяка статуя има име, което гори на пода пред нея. Беловласият мъж, който беше с наниз от зъби около врата и държеше тъпан, се казваше Левкотий, жената с широкия ханш и с голяма цепка между краката, от която падаха чудовища, беше Хубур20, мъжът с глава на овен, хванал златна топка, беше Херишеф21.
В съня му някой заговори с ясен, точен и припрян глас — Шадоу обаче не виждаше кой.
— Това са забравени богове, които сега вероятно са и умрели. Можеш да ги намериш само в сухите истории. Отишли са си, всички са си отишли, ала имената и образите им са останали при нас.
Шадоу зави зад ъгъла и установи, че се е озовал в друга стая, още по-голяма и от първата. Простираше се докъдето поглед стига и нататък. В близост до Шадоу имаше череп на мамут, лъснат и кафяв, и космато бозаво наметало, носено от дребна жена с обезобразена лява ръка. До тях имаше три жени, всички изсечени от един огромен гранитен къс и съединени в кръста: лицата им бяха някак недовършени, претупани, макар че гърдите и гениталиите им бяха издялани старателно и прилежно, имаше и птица, която явно не можеше да лети, Шадоу не знаеше каква — беше два пъти по-висока от него, с клюн като на лешояд, но с човешки ръце, и така нататък.
Гласът се обади отново и сякаш говореше на ученици, каза:
— Това са боговете, които са се заличили от паметта. Загубени са дори имената им. Хората, които са им се кланяли, са точно толкова забравени, колкото и техните богове. Тотемите им отдавна са счупени и съборени. Последните им жреци са умрели, без да предадат тайните си. Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.
Чу се шумолене, преминало през залата, тих шепот, от който Шадоу изживя насън вледеняващ необясним страх. Застигна го всепоглъщаща паника — там, в залите на боговете, за които не помним и че са съществували, богове с лица като на октоподи и богове, които не са друго освен мумифицирани ръце или падащи камъни, или горски пожари…
Шадоу се събуди и се разсъни напълно, сърцето му туптеше като обезумяло, челото му лепнеше от пот. Червените цифри върху часовника на нощното шкафче му казаха, че е един часът и три минути след полунощ. Табелата на мотел „Америка“ светеше през прозореца в стаята. Объркан, Шадоу стана от леглото и отиде в тясната мотелска тоалетна. Изпика се, без да включва осветлението, и се върна в стаята. Сънят още беше пресен и ясен в съзнанието му; той обаче не можеше да си обясни защо се е уплашил толкова от него.
Светлината, която влизаше отвън, не беше ярка, но очите на Шадоу вече бяха свикнали с тъмнината. Отстрани на леглото седеше жена.
Шадоу я позна. Щеше да я познае и в тълпа от хиляда, от сто хиляди души. Още беше облечена в тъмносиния костюм, с който я бяха погребали.
Гласът й беше шепот, който обаче беше познат.
— Сигурно ще попиташ какво търся тук — рече Лора. Шадоу не каза нищо.
Седна на единствения стол в стаята и накрая промълви:
— Това ти ли си?
— Да — потвърди тя. — Студено ми е, Пале.
— Ти, скъпа, си мъртва.
— Да — каза Лора. — Да. Мъртва съм. — Тя потупа леглото до себе си. — Ела да седнеш до мен.
— Не — отговори Шадоу. — Засега мисля да остана тук. Трябва да обсъдим някои нерешени въпроси.
— Например това, че съм мъртва ли?
— Може би, но имах предвид по-скоро начина, по който си умряла. С Роби.
— А, това ли — каза Лора.
Шадоу усещаше — всъщност си помисли, че може би само му се струва как усеща миризмата на тлен, на цветя и консерванти. Жена му… бившата му жена… не, мъртвата му жена, поправи се той… седеше на леглото и го гледаше, без да мига.
— Палето ми — подхвана тя. — Можеш ли… как мислиш, дали ще успееш да ми намериш една цигара?
— Нали ги беше отказала?
— Отказах ги — потвърди Лора. — Но вече не ме е страх, че ще ми навредят на здравето. Струва ми се, че така ще се поус-покоя. Във фоайето има автомат.
Шадоу си облече дънките и тениската и както беше бос, отиде във фоайето. Дежурният на рецепцията — мъж на средна възраст — четеше книга на Джон Гришам. Шадоу купи от автомата пакет „Вирджиния Слимс“. Поиска от администратора кибрит.
— Вие сте в стая за непушачи — каза мъжът. — На всяка цена отворете прозореца. Ето.
И подаде на Шадоу кибрит и пластмасов пепелник с емблемата на мотел „Америка“.
— Разбрах — рече Шадоу.
Върна се в стаята. Лора се беше излегнала върху намачканите завивки. Шадоу отвори прозореца, после й подаде цигарите и кибрита. Пръстите й бяха студени. Тя драсна клечка кибрит и Шадоу видя, че ноктите й, обикновено ниско изрязани, са изгризани и начупени и под тях има кал.
20
В митологията на Древна Месопотамия така се е наричала реката в подземния свят. — Б. пр.
21
Букв. „Намиращ се на своето езеро“, в египетската митология богът на град Хераклеопол (XXIII-XXI в. пр. Хр.), когато е смятан за бог творец, цар на всички богове. — Б. пр.