Дума Ки

Това изречение бе сред най-добрите му попадения.

Обърнах се, за да се върна във вилата, и се спрях. Бе достатъчно светло, за да видя дебел килим от раковини — нанос от раковини — под така наречената „флоридска стая“. Внезапно осъзнах, че по време на прилив предната част на новото ми жилище се превръща в нещо корабен бак — онази част от палубата, намираща се между носа и първата мачта.

Спомних си думите на Джак, че своевременно ще бъда предупреден, ако океанът реши да погълне вилата, че ще чуя скърцане и стонове. Вероятно казваше истината… но и на строителната площадка се предполагаше, че отрано ще бъдеш предупреден за движещата си към теб тежка техника.

Дотътрих се до патерицата, която бях подпрял на стената на къщата, и закуцуках по дъсчената пътечка към вратата. Възнамерявах да взема душ, но в крайна сметка си напълних ваната. Спуснах се във водата извънредно внимателно, прилагайки техниките, научени от Кати Грийн в предишния си живот. Двамата ги бяхме упражнявали, когато десният ми крак приличаше на зле отрязано парче месо. Сега нещата се бяха променили — грозните рани се бяха заличили по чудодеен начин. Естествено белезите щяха да ми останат за цял живот, но дори те бяха започнали да избледняват.

След като се подсуших и си измих зъбите, се върнах в голямата спалня и огледах двойното легло. Декоративните възглавнички вече ги нямаше.

— Хюстън — казах, — лягаме да спим. Прието, Фриймантъл — отвърнах си сам. — Веднага в кревата.

И защо не? Едва ли щях да заспя след дългата следобедна дрямка, ала можех поне да полежа. Кракът не ме болеше въпреки експедицията до водата, но пък усещах някакъв възел в кръста и друг в шията. Легнах. Не, за сън не можеше да става дума, обаче реших да не включвам нощната лампа. Исках да дам малко почивка на очите си. Смятах да полежа, докато вратът и кръстът ми се поотпуснат, после да извадя книга от куфара си и да почета.