Денят на жестокостта
- Автор: Мацумото Сэйте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодорка М. Барова
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Денят на жестокостта». Краткое содержание книги:
— На ваше разположение съм.
— Преди малко в Токио са пуснати на свобода всички затворници. Аз, да си призная, се обезпокоих. Но комендантът е казал, че те нищо лошо не са направили. Разбира се, от човешка гледна точка много добре направихме, че ги пуснахме. А и за авторитета на правителството е отлично. Трябваше да го направим и затова, защото сега цял свят нас гледа. Но какво стана с вашата програма за моралното възпитание?
— Какво! — очите на министъра станаха кръгли от почуда. Едничкото, което му мина през ума, беше, че от напрежението нервите на премиера просто не бяха издържали.
— Представяте ли си, затворниците осъзнали дълбокия смисъл на наставленията на началниците на затворите, излизат на свобода и не правят нищо лошо! Държат се като нормални хора! А сред тях има някои с по две, с по три и с повече присъди. С една дума, рецидивисти и опасни престъпници. А те се държат по-добре от обикновените хора! Да, за какво говорехме?
— За моралното възпитание.
— А, да. С една дума, необходимо е да възпитаме нашата младеж в прекрасни нрави и порядък. Обърканото от войната демократично възпитание трябва сега напълно да бъде преобразено. Поведението на нашите затворници пред лицето на катастрофата реално потвърждава това. Който каквото ще да приказва, а моралното възпитание е необходимо. И ако комунистите се противопоставят, няма да им обърна внимание. Трябва да се действува решително. След нещастието трябва да преобразим нравите и морала в Япония! Да загубим Токио е ужасно, но след това страната ни ще се възроди отново и трябва да се живее.
Докато премиерът говореше, в кабинета влетя държавният секретар.
— Господин министър-председателю, екстрено съобщение от Управлението на силите за самоотбрана.
— А!
— Три от ракетите са свалени над Тихи океан, останалите две не са успели да обезвредят и те летят към нас. Затова всички отряди на силите за самоотбрана са се оттеглили от позициите си, наблюдателните отряди също са вдигнати вече. Поради тези причини съобщения за местонахождението на ракетите няма повече да получаваме.
Отвън се носеха виковете на тълпата.
Щом премиерът се приближи до прозореца, отдолу захвърляха камъни, които счупиха стъклата на прозореца, през който той се бе подал навън.
Според предвижданията на правителството, над една част от района Канто, в който влизаше и Токио, щеше да се взриви десетмегатонен ядрен взрив, който отнемаше живота на 15 милиона души. Цялото население на Токио беше 10 милиона, но в града имаше много туристи или просто дошли по работа хора, освен това самото население на града се беше увеличило, така че в Токио имаше около 12 милиона. А слети с Токио бяха Йокохама, Чиба и Ярава. На запад се намираше планината Хаконе. Кофу също беше недалеч. Беше цяло щастие, че ги имаше тези планински местности, защото образуваха стена, ограничаваща мястото на катастрофата от останалата част на страната. На север и на изток се разстилаше равнина, където неминуемо щеше да падне гъст пласт смъртоносен прах. Всичко това ставаше ясно, ако човек си припомнеше какво бе станало през 1945 година с Хирошима. Тогава хълмът Хиджияма спря смъртоносната вълна и Уджина беше спасена.
От епицентъра на разстояние много километри всичко сега щеше да се превърне в развалини, хората до един щяха да загинат. Извън това разстояние също щеше да има умрели и тежко ранени. Щяха да умрат след това, по-късно и онези, неспасяемо заразени от праха. Правителството не каза това на народа. Хората щяха да изпаднат в дълбоко отчаяние. Оставаше само още един час и бе по-добре да се стимулира желанието им да бягат, да се спасяват. Защото, ако подозираха, че бягството им е безсмислено и невъзможно, щяха да настъпят безредици, много от тях щяха да започнат да полудяват или да се самоубиват.
Малко бяха тези, които си представяха реално какво е десетмегатонен ядрен заряд. Затова правителството реши, че е напълно морално и хуманно да съобщи, че е застрашен само центърът на Токио. Но в такива случаи останалото довършват слуховете. И те не само казаха истината, но и преувеличиха размерите на идващата катастрофа. Затова от Осака, за да успокояват смутените души на хората, непрекъснато предаваха радиото и телевизията. Те говореха за това, колко хора щяха да се спасят, ако хванеха каквото и да било превозно средство. Но какво отреждаше съдбата на онези, които вървяха пеша?
Програмите на радиото и телевизията успокояваха, обнадеждаваха, насърчаваха. Всички японци в останалите райони на страната следяха с притаен дъх какво става в обречената зона. Съобщения за това се предаваха непрекъснато.