Денят на жестокостта

— Щом излезете на свобода, вървете на запад. Няма никакво време за излишни разправии с другите хора. Единственото, което трябва да правите, е да бягате. Това е единственият начин да се спасите... Да няма никакви безредици, защото навсякъде има войска и полиция, на които е заповядано да стрелят. Който нарушава реда, ще бъде застрелян на място.

Едва когато високоговорителят замлъкна, застиналите по местата си затворници започнаха да се размърдват. Някои бавно се повлякоха към изхода. Те не бързаха, очакваха да чуят какво още ще каже началникът.

— Смятам, че всичко ви стана ясно. Сега ще бъдат отключени вратите на килиите. Изтегляйте се спокойно и в ред! Ако се блъскате, сами себе си ще забавите. Спокойно, спокойно — повтаряше началникът.

Наоколо би трябвало да има надзиратели, но преди пет минути те бяха тук, а сега всички до един бяха изчезнали. Тази промяна още повече засили напрежението.

При тесния изход настъпи бъркотия. А наредените в пет редици машини само пречеха и ограничаваха движенията на хората. Всеки се стараеше поне с една крачка само да наближи изхода, затова някои се катереха върху машините, прескачаха ги, напираха напред. Лицата на всички бяха напрегнати и смъртно бледи.

— По-спокойно. Моля, движете се в ред. Безредиците само ще ви забавят — непрекъснато повтаряше по високоговорителя гласът на началника.

Танимори чувствуваше, че силно го блъскат отзад, той от своя страна си пробиваше път към вратата, като блъскаше тези пред себе си. Никой не разговаряше. Чуваха се само крясъци. Танимори се измъкна най-после във вътрешния двор. От вратите на всеки цех като отприщени реки изтичаха хора и се блъскаха към централната порта. Желязната врата, която водеше към управлението и към килиите, беше изкъртена и от нея изригваха нови и нови тълпи. Вратите на килиите беше отключил началникът на затвора, който сега стоеше отстрани и с печално лице наблюдаваше какво става. И никой нямаше време да погледне дори това лице.

Танимори почувствува, че някой тича досами него, след това го извика. Беше Иобино.

— Ей, велики работи стават, а? — дори сега лицето му беше спокойно. — А ти накъде бягаш?

Едва сега, когато го попитаха, Танимори осъзна, че не знаеше накъде отива.

— Ами, ще тичам натам, накъдето тичат всички. Портата на затвора беше съвсем леко отворена и през тази тясна пролука едва ли можеха да минат хиляда души. Задните напираха, блъскаха, искаха по-бързо да излязат. За съжаление, оградата беше много висока и никой дори не правеше опит да премине през нея.

— Ей — Иобино се изравни с Танимори и двамата се гмурнаха в тълпата пред портата — щом е ядрена, от една ракета всички отиват по дяволите, а? — извика той в ухото на Танимори.

— Сигурно ще умрем. Няколко стотици пъти по-мощна от бомбата в Хирошима, нали така рече.

— Ей, ама то било страхотия... и сигурно всички се пребиват да бягат.

— Естествено. На кого му се мре — отговори Танимори. Сега в главата му се въртеше мисъл, която почти никога не го сполетяваше: той си мислеше за майка си на село.