Денят на жестокостта
- Автор: Мацумото Сэйте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодорка М. Барова
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Денят на жестокостта». Краткое содержание книги:
— По-добре да затворим изходите.
— По-бързо затваряйте! — чуваха се гласове от дъното на подземието. Но за съжаление желязната врата се затваряше автоматично. А нямаше кой да отиде до специалното помещение и да натисне копчето. Никой не се решаваше да излезе, защото рискуваше да не го пуснат отново да влезе. На мястото на един човек се мъчеха да се сместят трима.
Няколко души се покатериха на гърбовете на хората и с всички сили задърпаха вратата надолу. Така ще се задушим! — изкрещя някой.
— А по-добре ли е да умрем премазани от тези, които нахлуват отвън! — отговори един от тези, които се мъчеха да затворят изхода.
Но вратата не помръдваше. Пречеха хората, които се мъчеха да се набутат някак вътре. Те се блъскаха, мъчеха се да разбият стената от тела.
— Махнете се оттук, отдръпнете се! — един мъж размахваше над главата си японски меч. Мечът със свистене режеше въздуха и хората наоколо почувствуваха, че ги побиват тръпки.
— Ако става дума за пари, ще ви дам, колкото искате — ридаеше един човек до изхода и размахваше куп банкноти.
— Вътре могат да се сместят още толкова много хора. Моля ви, пуснете ме — и той показваше на множеството натъпканата си с пари чанта.
Всички започнаха да се подсмихват. Не, за смях и дума не можеше да става, а просто така, позасмяха се хората дори и в този момент.
Човек едва ли си представя на какво всъщност е способен и разбира това едва когато изпадне в подобна на тази критична обстановка. Хората си мислеха, че вратата никога няма да се затвори, ако не натиснат необходимото копче, но ето че успяха просто да я издърпат. И всички видяха как желязната врата започна бавно да се спуска надолу. Онези отвън закрещяха.
— Пуснете ни да влезем!
— Няма вече къде. И без това тук не може да се диша. Ще се премажем един друг.
— А ние отвън какво да правим, а? Да мрем ли?
— Като сте закъснели, така е. Примирявайте се и толкоз.
— Ах, ти, лайно такова, какви ги приказваш, а? Така значи.
Хората обезумели размахваха ножове, палки, секири и всякакви други предмети и напираха да пребият онези вътре.
— По-бързо затваряйте!
— По-бързо, по-бързо!
Металната врата се спускаше надолу с кънтене. Онези, които се опитваха да я спрат с ръце, не издържаха тежестта й и я пуснаха. А когато тя падна почти до земята, малко над коленете на хората, онези отвън започнаха отчаяно да барабанят по нея с юмруци.
— Всички вие там вътре живи ще се опечете! Като в пещ — извика някой от тълпата, останала отвън. И тези думи прерязаха като с нож хората вътре. А междувременно на пода се бяха натрупали още повече нечистотии, вонеше нетърпимо и ставаше все по-трудно за дишане.
Сачико най-после се добра до квартирата на приятеля си. Беше цялата окъсана, изподрана, ръцете и краката й ожулени.
Измъчена, тя се заизкачва по стълбата. Нито на първия, нито на втория етаж се виждаше жива душа. Приятелят й живееше в една стая в дъното на втория етаж. Тук квартирите бяха евтини и мръсни, с обща кухня по средата на дългия коридор. Сега вратите на всички стаи зееха отворени, но хората бяха изчезнали. Сачико почувствува, че я обзема хладен ужас и тръпки полазиха по гърба й.
Тя застана пред стаята, в която живееше нейният любим. Вратата беше затворена. Момичето я бутна, като едва се сдържаше да не припадне от вълнение. Ако беше заключено, щеше да означава, че той още не се беше върнал. И изведнъж момичето изкрещя — повече от облекчение, отколкото от радост. Вратата беше отключена. Тя боязливо влезе и го видя да лежи изтегнат в плетения стол по средата на стаята. И тогава я разтърси ужасната мисъл, че той се е самоубил. По пътя дотук беше видяла толкова много самоубийци.
— Кикуо! — уплашено викна Сачико и се втурна към него.
Младият човек лежеше с лице към тавана и гледаше втренчено. Викът на момичето го извади от унеса, той се размърда и бавно обърна глава към нея. Очите им се срещнаха. Неговите очи все още блуждаеха, но постепенно започнаха да се изпълват със съзнание.
— Сачико! — извиси глас младият човек и скочи от стола. — Все пак дойде, господи!
Тя се отпусна в обятията му. До този момент тя не беше си позволявала такава близост.
— Кикуо, Кикуо! — ридаеше сега неудържимо тя. — Добре че си се върнал право тук..., добре че си се върнал.
— Добре че дойде ти... Аз си мислех, че ти обезателно ще дойдеш, че е невъзможно да не дойдеш — той се задушаваше от вълнение. — Затова никъде не избягах.
— Ах, господи, добре че успях!
Кикуо нежно милваше косите на ридаещото момиче и се мъчеше да го успокои. След това изведнъж забеляза раните и кръвта по тялото й.