Денят на жестокостта
- Автор: Мацумото Сэйте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодорка М. Барова
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Денят на жестокостта». Краткое содержание книги:
Навред настъпи пълно разстройство, хората се превръщаха в първобитно стадо.
Не съществуваха вече нито законност, нито правосъдие. Всички норми, нравствени и етични, които безкрайно дълго време бяха сковавали истинската човешка свобода, сега се рушаха.
Осъзнали смъртната опасност, бонзите изоставяха религиозното множество, което търсеше утеха в лоното на Буда, и бягаха. Бонзите бяха тези, които тълкуваха на вярващи мъже и жени учението на Буда, приучваха ги към покорност. Но сега те първи забравиха това. И не беше трудно да се проумее защо — тълкуването и поученията бяха само професионални задължения.
Но правеше впечатление, че половината от населението на града се бе примирило със съдбата си и спокойно чакаше края. Цели семейства седяха в гостните в домовете си и всички заедно за последен път опитваха вкусните ястия.
Някои по-досетливи жени бяха приготвили секитан.
— Скоро всички заедно ще умрем — рече една жена на мъжа си и на децата си.
— Дълго време бяхме все заедно и в смъртта също. Размислете добре и ще видите, че е цяло щастие да умрем заедно.
— Наистина е така — рече мъжът. — Аз съм бил на война и сега чувствувам това по-силно от вас.
Той и сега чуваше крясъците на един от тяхната рота, който, умирайки, викаше имената на жена си и децата си, На човек му беше страшно да умира сред съвсем чужди хора, без нито един близък, който в смъртния му час да тури ръка на горещото му чело.
Така се чувствуваха сега и хората в болниците. В някои болници главните лекари бяха казали на болните какво става, в други не. За да скрият от пациентите, сестрите иззеха всички транзистори.
— Вярно ли е, че към Токио летят ракети с ядрен заряд? — питаха сестрите някои от болните, които бяха успели да подочуят нещо.
— Не, разбира се. Това е чиста измислица.
Но хората въпреки всичко бяха успели вече да разберат за произшествието и по-леко болните веднага наскачаха от леглата си и се втурнаха надолу по стълбите. Далеч по-трагично беше положението на тежко болните и оперираните. Те едва се крепяха на краката си, влачеха се по стълбите, като се опираха безпомощно на стените, и горчиво ридаеха. Някои от тежко болните понесоха новината с безразличие. И те сега в града бяха единствените, запазили що-годе спокойствие. Но и те бяха само единици.
Сачико най-после се довлече до кръстопътя, до Шинджуку. Улиците бяха съвсем непроходими, претъпкани от хора и от изоставени преобърнати коли. Тя вървеше срещу огромното множество, което се бе отправило по посока на предградията. Сачико вървеше глуха за писъците и воплите на хората, без да забелязва проснатите по тротоарите мъртви тела. Тя си мислеше, че сигурно е така, когато има война, и беше станала безчувствена към всичко и към всички.
Пред големия парк Гьоен в Шинджуку се беше натрупала огромна тълпа. Навсякъде трескаво копаеха ями. Красивите полянки се бяха превърнали в противовъздушни траншеи. Всички бяха завладени от надеждата, че рововете ще ги спасят. Да останат живи сега беше едничкото, което искаха хората. И всички, и мъже, и жени, и деца, ровеха с настървение земята, защото оставаха още 40 минути.
Подземните проходи на всички универмази бяха натъпкани с народ. В подземните им етажи се продаваха хранителни продукти, но сега по щандовете нямаше нищичко. Наистина не беше все едно да чакаш смъртта и да имаш парче хляб, отколкото да те грози и гладна смърт. Освен това след взрива най-малко пет дена нямаше да може да се излиза на повърхността и храната щеше да ги поддържа там долу живи. Затова хората бяха ограбили всичко — и хляб, и сурово месо, и сушени плодове, и риба, и плодове. Защото инстинктът за самосъхранение беше непобедим.
Но тези, които се бяха скрили в подземните етажи на грамадните сгради, нямаха храна. Ако бяха останали по домовете си, за около пет дена храна щеше да се намери, но мисълта за това им дойде едва тук, под земята. Освен това тук нямаше и място дори да помръдне човек. Трябваше и прави да спят.
Имаше и нещо друго — нямаше клозети и подът навсякъде се покри с мръсотии. Жените, изпаднали в неудобно положение, стискаха ръце между краката си.
Но никой не забелязваше нечистотиите около себе си. Обикновените човешки представи сега не съществуваха. Грамадното подземие започна да се изпълва със задушливата миризма от дишането на многото хора. Не помагаха и високите тавани. На входовете избухваха страшни кавги между тези, които с цената на всичко искаха да влязат, и онези, които бяха вътре.