Картел

Надяваше се до няколко седмици да се върне в отбора.

— Бих могъл да играя още утре. Тези лекари са същински магарета. Достатъчно ми е да сваля седем-осем килограма.

Наистина ми липсва действие.

— Много добре — отбеляза Зенаид.

Която, докато тримата крачеха по монреалските улици, отново изпита усещането, че ги следят. За трети път през последните двайсет и четири часа. Първо предишната вечер, навръх Коледа, когато на тръгване от Мисиками забеляза онзи микробус с уискънсински регистрационен номер, спрял тъй необичайно в снега край пътя. Опушените му стъкла бяха прекалено тъмни, за да се различи каквото и да било вътре. Двамата с Алекс постоянно се взираха в огледалата за обратно виждане, но без особен резултат, въпреки че имаше малко движение. В Монреал пристигнаха през нощта.

Алекс Дьошарм живееше със семейството си в красива къща на Анския хълм, откъдето се откриваше гледка едновременно към езерото Двете планини и към езерото Сен-Луи.

— Въобразяваш си, Зенаид. Защо ще те следят? Та ти повече не се занимаваш с онази милуокска история. Много добре видя, че зад нас нямаше никой.

— Освен ако са знаели къде отиваме.

Защото в този случай наистина би било безполезно да ги следят. Но и самата тя не беше убедена в собствените си доводи. Алекс имаше право. Да заключи, че са я поставили под наблюдение, означаваше да приеме съществуването на огромна международна организация, разполагаща с цяла армия. А това беше абсурд. Сутринта в понеделник, 26 декември, потеглиха от Анския хълм с две коли: в първата Алекс, във втората Лавиолет и Зенаид. Алекс трябваше да мине през редакцията на вестника, за да предупреди, че излиза в отпуск до 2 януари. Зенаид отиде в първата банка — онази, която обслужваше простите работници в дъскорезницата в Мисиками. Влезе още с отварянето и зададе предварително подготвените въпроси. Резултатите се оказаха обезсърчителни. Не научи нищо повече от онова, което бе открил Алекс Дьошарм при първото си разследване, а именно че компанията, която жителите на Мисиками винаги бяха смятали за собственик на дъскорезницата, бе просто филиал на втора, значително по-голяма компания, обединяваща известен брой предприятия, имащи повече или по-малко отношение към дървесните продукти, включително хартиените. Освен това въпросната компания се котираше на борсата. Вярно, на вторичния пазар, но и това бе предостатъчно, за да затрудни още повече идентифицирането на действителните й собственици, тоест на мажоритарните акционери. След туй отиде в един от клоновете на банката, където преди седем години за пръв път бе постъпила на работа като секретарка — преди заминаването си за Торонто, преди да срещне там Лари Елиът и да се омъжи за него. Тук я посъветваха да се обърне към адвокат, който работел в областта на бизнеса, несъмнено знаел много неща и щял да задоволи любопитството й. Излезе и изведнъж отново забеляза микробуса. Всъщност нищо не доказваше, че е онзи предишният. Бе от същата марка, с приблизително същия цвят (наситено тъмнозелено) и същите тъмни стъкла. Различаваше се обаче по номера, свидетелстващ, че е регистриран в Квебек. И въпреки това — Алекс е прав, въобразявам си — в неподвижния микробус имаше нещо зловещо. Зенаид едва не помоли Лавиолет да почука на вратата, за да разберат дали вътре има някой и кой. Но точно в този момент се върна Алекс Дьошарм. Бе успял да се освободи и щеше да се върне на работа едва в понеделник, на 2 януари. Както и Зенаид всъщност. Но тя вече не беше толкова сигурна, че има желание, а и възможност след тази неочаквана ваканция да се върне в Милуоки и да започне отново работа при братята Кесъл така, сякаш нищо не се е случило.