Сянката на Бога

— О-о-о, я остави…

— Проверихте ли колите?

— Кои коли?

— Паркираните коли! Онези в квартала, проверихте ли ги?

Риордан се поколеба.

— Да-а… — проточи той. — Проверяват се.

— Чак сега? Това е… — Внезапно Ласитър почувства умора. В тялото му се разля вълна на изтощение, докато опитваше да направи простата сметка в главата си. Сигналът бе подаден в полицията към полунощ. Сега вече минаваше два следобед. Бяха изтекли четиринайсет часа, през които — съдейки по изражението на Риордан — никой не бе помислил да огледа квартала и ако не друго, поне да запише номерата на паркираните наблизо коли. Ако Джон Доу работеше в екип, вече бе безнадеждно късно.

— Нямаше и дрехи — обади се внезапно Риордан. — Казвам ти, защото съм сигурен, че се каниш да ме попиташ. Били окървавени, така че се наложило да ги разрежат, за да освободят тялото. После сестрите ги изхвърлили. Ясно ти е — биологичен отпадък. Опитах се да ги спася, но вече беше късно — бяха изчезнали Бог знае къде. Единственото, което ни остава, е да чакаме, докато докторите ни разрешат да поговорим с него. Когато това стане, аз ще му задам същите въпроси, които би му задал и ти, после ще му снема отпечатъците. Ще ги пуснем в компютъра и ако имаме късмет, ще научим кой е. Така че защо не се прибереш и не ме оставиш да си върша работата?

— Какво е това?

— Кое?

— Което криеш?

Риордан изпъшка мъченически, погледна за вдъхновение към тавана, не го получи и отстъпи встрани, за да види Ласитър какво лежи на бюрото. Върху медицинския поднос, използван от сестрите, имаше две неща. Едното бе нож с острие, дълго към 18 сантиметра. Ласитър се вгледа по-внимателно. Всъщност беше… армейски нож.

— „Кей-бар“.

— Какво?

— Това е нож, модел „Кей-бар“ — обясни Ласитър. — За рейнджъри. Можеш да ги видиш в Куонтико, Браг9… Изобщо на такива места.

— Значи може да е военен.

Ласитър сви рамене:

— Може. Важното е, че го е взел със себе си. Тук не става дума за взлом или сборичкване в кухнята, където някой докопва нож и… Не, този тип е влязъл в къщата с армейски нож. Нали виждаш, това не е нито нож за хляб, нито сатър, а е нож за ръкопашен бой…

— Искаш да кажеш, че убийствата са предумишлени.

Ласитър за втори път погледна ножа по-внимателно. Около мястото, където острието влизаше в дръжката, се виждаше лепкава кафеникава субстанция. Приличаше на кръв. По нея бяха полепнали няколко косъма. Ефирни, руси, много тънки. Детски. От косата на Брендън. Чу гласа на Том Труонг: „В момче няма кръв.“

Вторият предмет върху подноса беше бутилка — малка бутилчица, като онези, които раздават в самолетите. Беше обаче крайно необичайна, изработена от тежко стъкло. Създаваше впечатление за антика. Затворена бе с капачка от тъмен метал, изработена във формата на корона. Върху нея имаше микроскопичен кръст. В бутилчицата бе останала около половин пръст прозрачна течност.

— Сестрите и санитарите, естествено, са я отрупали с отпечатъците си — въздъхна Риордан. — Помогни ми, ако обичаш — каза той на Ласитър и му подаде пластмасовия плик с етикет, на който бе отпечатано: