Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
Остин нямаше нужда някой да му напомня каква зловеща съдба е надвиснала над Скай и
останалите. Дори да бяха оцелели от наводнението, ги очакваше бавна и мъчителна смърт от
задушаване. Съсредоточи се върху скицата и забеляза, че главният тунел продължава и след
обсерваторията.
- Къде отива тунелът?
- Изкачва се постепенно до друг изход, на около километър и половина.
- Друга шахта?
- Не, онзи прилича на вход към мина в склона на планината.
- Искам да го видя! - В главата му започваше да се оформя план. Базираше се основно на
догадки и предположения и щеше да му бъде нужен много късмет, за да проработи, но все
беше нещо.
- От другата страна на ледника е. Единственият път дотам е по въздух, но мога да ви покажа
местоположението му оттук.
Качиха се на плоския покрив на електроцентралата. Лесар посочи един пролом в далечната
страна на ледника.
- Ето там, близо до тази малка долинка.
Остин проследи пръста му с присвити очи, после погледна към небето. Към електроцентралата
приближаваше голям хеликоптер.
- Слава Богу! - възкликна Лесар. - Най-после някой се отзова на молбата ми за помощ.
Двамата мъже забързаха надолу и излязоха от електроцентралата точно когато хеликоптерът
се снишаваше. Шофьорът на камиона и още един мъж, за когото Остин предположи, че е
третият от екипа, вече бяха навън и наблюдаваха как хеликоптерът каца на площадката на
стотина метра от входа. Когато витлото спря, от него слязоха трима мъже. Остин се намръщи.
Това не беше спасителен отряд. До един носеха тъмни костюми, красноречиво говорещи за
средните им управленски позиции.
- Това е шефът ми, мосю Друе. Той никога не идва тук - каза Jlecap, неспособен да прикрие
страхопочитанието в гласа си.
Друе беше пълен мъж с мустаци на Еркюл Поаро. Той припряно се приближи и с обвинителен
тон попита:
- Какво става, Лесар?
Докато отговорникът им разясняваше положението, Остин си гледаше нетърпеливо часовника.
Имаше чувството, че стрелките летят.
- Как се отразява това на производството? - поиска да знае Друе.
В този момент гневът на Остин изригна.
- А може би искате да знаете как се отразява на хората, затворени под ледника?
Мъжът вирна брадичка, успявайки да погледне Остин отвисоко, макар да беше с десет
сантиметра по-нисък.
- Кой сте вие? - попита той, напомняйки му на гъсеницата от „Алиса в Страната на чудесата”.
- Това е мистър Остин от американското правителство - намеси се Лесар.
- Американец? - Остин можеше да се закълне, че
долавя презрително сумтене. - Това не е ваша работа.
- Напротив! Моя е - отвърна Остин с равен глас, опитвайки се да сподави гнева си. - Близка
моя приятелка се намира в тунела.
Друе не се трогна.
- Трябва да докладвам на вишестоящите и да изчакам техните нареждания. Но и моето
сърце не е от камък. Веднага след това ще разпоредя спасителна операция.
- Това не е достатъчно. Трябва да направим нещо веднага.
- Не мога да ви помогна. Сега ме извинете.
С тези думи той и другите двама мъже в костюми влязоха в електроцентралата. Лесар
погледна към Остин, поклати тъжно глава и ги последва.
Остин положи всички усилия да потисне желанието си да стисне дебелия бюрократ за яката. В
този момент се чу ръмжене и в небето се появи малка то-чица. Тя постепенно стана по-голяма
и се превърна в хеликоптер, по-малък от предишния. Спусна се над езерото, направи кръгче
около централата и кацна сред облак прах на площадката до първия.
Още преди роторът да спре, от хеликоптера скочи слаб мургав мъж, който махна на Остин за
поздрав. Джо Дзавала се приближи с лека пружинираща походка и едва забележимо спортно
полюшване на раменете. Отпуснатият му стоеж беше спомен от времето, когато се биел като
боксьор средна категория, за да се издържа в колежа. Липсата на белези по красивото му лице
показваше, че явно го е бивало.
Общителният, тих Дзавала беше нает от адмирал Сандекър веднага след завършването на
колежа „Ню Йорк Маритайм” и оттогава насам беше незаменим
член на Специалния екип. Бяха работили заедно с Остин по много задачи. Имаше гениален
технически ум и беше умел пилот, с хиляди летателни часове на хеликоптери, малки и
турбовитлови самолети зад гърба си.
Няколко дни по-рано пътуваха заедно до Франция. След това Остин пое към Алпите, а Джо
остана в Париж. Като специалист по проектирането и строенето на подводни средства, той