Бели нощи (Сантиментален роман)

Дълго препрочитах това писмо; сълзи напираха в очите ми. Най-сетне то падна от ръцете ми и аз закрих лице.

— Миличък! Ей, миличък! — обади се Матрьона.

— Какво, старо?

— Ами паяжината свалих цялата от тавана; сега, ако щеш, жени се, гости си кани, време ти е…

Погледнах Матрьона… Тя беше още бодра, млада старица, но не зная защо, изведнъж ми се стори, че е с изгаснал поглед, с бръчки по лицето, прегърбена, остаряла… Не зная защо, изведнъж ми се стори, че моята стая също се е състарила като старицата. Стените и подовете са овехтели, всичко е потъмняло; паяжините са се увеличили още повече. Не зная защо, когато погледнах през прозореца, стори ми се, че къщата отсреща също на свой ред е остаряла и потъмняла, че мазилката на колоните се е олющила и опадала, че корнизите са почернели и напукани и стените от ярко тъмножълти са станали шарени…

Дали слънчевият лъч, внезапно надникнал иззад дъждовния облак, пак се скри зад него и всичко пак потъмня пред очите ми; или може би пред мен премина така неприветливо и тъжно цялата перспектива на моето бъдеще и аз се видях такъв, както сега точно след петнадесет години, застарял, в същата стая, също така самотен, със същата Матрьона, която ни най-малко не е поумняла през всичките тия години.

Но да помня обидата си, Настенка! Да закрия с тъмен облак твоето ясно, тихо щастие, да те упрекна обидно и да причиня мъка на сърцето ти, да го нараня с тайно угризение и да го накарам тъжно да тупти в минутата на блаженството, да стъпча макар и само едно от нежните цветенца, които си вплела в черните си къдри, когато си тръгнала с него към олтара… О, никога, никога! Нека бъде ясно твоето небе, нека бъде светла и безметежна милата ти усмивка, бъди благословена за минутата блаженство и щастие, което ти даде на друго самотно, благодарно сърце!

Боже мой! Цяла минута блаженство! Та нима това е малко, па макар и за цял човешки живот?…