Бели нощи (Сантиментален роман)
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дамян Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бели нощи (Сантиментален роман)». Краткое содержание книги:
— Да наемете квартира у нас. У нас, там горе, в мансардата; тя е празна; имаше квартирантка, една бабичка дворянка, но се изнесе и зная, баба иска да пусне млад човек; казвам: „Ами защо млад човек?“ А тя ми отговаря; „Ами така, аз съм вече стара, само че ти да не помислиш, Настенка, че ще искам да те женя за него.“ Но аз се досетих, че е за това…
— Ах, Настенка!…
И двамата се засмяхме.
— Е, стига, стига. А вие къде живеете? Забравих.
— Там при Н-ския мост, в къщата на Баранников.
— Една голяма къща ли?
— Да, една голяма къща.
— А, зная, хубава къща е; само че, знаете ли, напуснете я и се преместете по-скоро у нас…
— Още утре, Настенка, още утре; само малко дължа за квартирата; но нищо… Скоро ще получа заплата…
— А знаете ли, аз може би ще давам уроци; сама ще се изуча и ще давам уроци…
— Това е прекрасно… а аз скоро ще получа награда, Настенка…
— И така, от утре ще бъдете мой квартирант…
— Да, и ще отидем на „Севилският бръснар“, защото скоро пак ще го дават.
— Да, ще отидем — каза засмяна Настенка, — но по-добре да бъде не „Бръснарят“, а нещо друго…
— Е, добре, нещо друго; разбира се, по-добре ще бъде, аз пък не съобразих…
Говорейки си така, ние и двамата се движехме като сред дим, като в мъгла и просто сами не знаехме какво става с нас. Ту се спирахме и дълго разговаряхме на едно място, ту пак се спускахме да вървим и бродехме бог знае къде и пак смях, пак сълзи… Ту Настенка изведнъж поиска да си върви, а аз не смея да я задържам и искам да я изпроводя чак до къщи; тръгваме и не щеш ли, след четвърт час се озовахме на брега на нашата пейка. Ту тя ще въздъхне и пак сълзица ще се покаже на очите й; а аз се изплаша, смразя се… Но тя веднага ми стиска ръката и ме дърпа отново да вървим, да бъбрим, да говорим…
— Време е вече, време е да си вървя вкъщи; мисля, че е много късно — каза най-сетне Настенка, — стига сме се правили на деца!
— Да, Настенка, само че сега аз няма да заспя; няма да си отида вкъщи.
— Май че и аз няма да заспя; само че изпратете ме…
— Непременно!
— Но сега вече непременно ще стигнем до дома.
— Непременно, непременно…
— Честна дума?… Защото нали трябва все някога да се върна вкъщи!
— Честна дума — отвърнах аз със смях…
— Хайде, да вървим!
— Да вървим.
— Погледнете небето, Настенка, погледнете! Утре ще имаме чудесен ден; какво синьо небе, каква луна! Погледнете: ето това жълтото облаче сега я забулва, гледайте, гледайте!… Не, отмина покрай нея. Гледайте де, гледайте!…
Но Настенка не гледаше облака, тя стоеше мълчалива, като вцепенена; а след минута започна някак плахо, но силно да се притиска до мен. Ръката й затрепери в моята ръка; погледнах я… Тя се опря още по-силно.
В тая минута покрай нас мина млад човек. Той изведнъж се спря, изгледа ни втренчено и после направи пак няколко крачки. Сърцето ми заби…
— Настенка — казах аз тихо, — кой е тоя, Настенка!
— Това е той! — отвърна тя шепнешком, като се притискаше още повече, още по-трепетно, до мен… Аз едва се задържах на краката си.
— Настенка! Настенка! Това си ти! — чу се глас зад нас и в същия миг младият човек направи няколко крачки към нас.
Боже, какъв вик! Как потрепери тя! Как се изтръгна от ръцете ми и литна към него!… Стоях и ги гледах като убит. Но тя едва подала му ръка, едва хвърлила се в прегръдките му, изведнъж отново се обърна към мен, озова се до мен, по-бърза от вятър, от мълния, и преди да успея да се опомня, обгърна с две ръце шията ми и силно, горещо ме целуна. Сетне, без да каже нито дума, отново се спусна към него, хвана го за ръце и го повлече след себе си.
Дълго стоях и гледах след тях… Най-после и двамата изчезнаха от очите ми.
Утро
Моите нощи свършиха с утро. Денят беше лош. Валеше дъжд и скръбно тракаше по стъклата на прозорците ми; в стаичката беше тъмно, вън — мрачно. Главата ме болеше и ми се виеше свят; треска пълзеше по тялото ми.
— Писмо имаш, господарю, по градската поща, донесе го раздавачът — наведе се над мен Матрьона.
— Писмо! От кого? — извиках аз, като скочих от стола.
— А че не знам, господарю, погледни, може там да е написано от кого е.
Счупих печата. От нея!
„О, простете, простете ми! — пишеше ми Настенка. — На колене ви моля, простете ми! Аз измамих и вас, и себе си. Това бе сън, мираж… Измъчих се днес за вас; простете, простете ми!…
Не ме обвинявайте, защото аз в нищо не съм се променила; казах, че ще ви обичам, аз и сега ви обичам, нещо повече дори! О, боже! Ако можех да обичам и двама ви наведнъж! О, ако вие бяхте той!“