Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Запитах се какво всъщност правя. Бях напуснал Дилайла, защото не искаше да се откаже от бранша. Но както изглеждаше, проблемът не се състоеше в това, че не искам да съм в бранша. А че го искам прекалено силно. Бях като възстановяващ се алкохолик и близостта с Дилайла разпалваше жаждата ми.
И какво беше първото нещо, което щях да направя, след като я бях напуснал? Все едно влизах в първия попаднал ми бар.
Озърнах се към Докс. Само един предварително уречен знак и той щеше да изстреля куршум в главата на Хортън и да ме последва през страничния изход.
Само че не знаех дали това ще е краят на проблемите ми. Или само началото.
А може би просто си търсех оправдание. Нямах представа. Може би Докс и Канезаки имаха право.
Дълбоко си поех дъх и бавно въздъхнах.
— Имал съм само двама клиенти, за които съм установявал, че ме лъжат — осведомих го аз. — Знаеш ли какво се случи с тях?
— Представям си — лаконично отвърна Хортън.
— Когато сключвам сделка, допълнителна гаранция е животът на самия клиент. Това устройва ли те?
— Очаквах го.
— Без жени и деца. Без невинни. Без резервни екипи.
— Ясно.
— Казал ли си на Тревън и Ларисън колко плащаш?
— Не.
Той сигурно си помисли, че искам да го скрия от тях.
— Гледай да им кажеш. Ще делим поравно на четири и не искам никакви недоразумения относно дела на всеки.
Той отпи глътка кафе.
— Възхищавам се на честните хора.
— Къде са в момента те?
Полковникът едва забележимо се усмихна.
— Чакат те. В Лас Вегас.
8.
Седях на едно от двете легла в стая в „Ембаси Суитс“. Докс беше до мен от лявата ми страна, Ларисън и Тревън — срещу нас на второто легло. По-късно същия ден четиримата щяхме да се настаним в „Уин“, но щеше да е по-добре, колкото е възможно по-малко да ни виждат заедно. Сега имахме последен шанс да разговаряме за Шорок лице в лице.
Чувствах се странно да командвам операцията. Предпочитам да отговарям само за себе си и макар да предполагах, че няколкото години и многобройните почти екипни удари с Докс и понякога с Дилайла представляват известна практика, да ръководя Ларисън и Тревън щеше да е сериозно предизвикателство за мен. И двамата не ми изглеждаха родени да работят в екип и подозирах, че са свикнали да прекарват дълги периоди сами на терен и да вършат нещата по свой начин. Освен това знаех, че Хортън ги държи с нещо, макар да нямах представа с какво, и това означаваше, че в допълнение към вродения мъжкарски инат, с който можех да се сблъскам поемайки ръководството, трябва да имам предвид и че техните мотиви може да се разминават съществено с парите, които щяха да получат за операцията.
Но Хортън имаше право — нуждаех се най-малко от четирима и пак нямаше да е лесно. Знаехме, че Шорок ще отседне в „Уин“, ала нищо повече. Не ни беше известно в коя стая ще го настанят и освен пленарната лекция, не разполагахме с никакви подробности за програмата му. Като се имаше предвид голямата площ на комплекса, без повече информация щеше да ни е нужен адски много късмет, за да го открием, камо ли да го накараме да почине от „естествена смърт“. И все пак аз имах идея как да се доближим до него и можех да я предложа направо, реших обаче, че е по-добре да чуя други мнения. Нямах власт да заповядвам на тези хора и усещах, че всичко ще мине по-гладко, ако им помогна сами да стигнат до заключението, вместо да им го налагам. Затова попитах Тревън и Ларисън какво мислят.
— Пленарната лекция — незабавно отвърна Тревън. — Да покрием изходите, да го проследим, когато свърши, и да чакаме шанс.
Тъкмо такъв отговор очаквах от него — той ми се струваше малко по-нетърпелив и малко по-искрен от Ларисън, и това не ми харесваше.
— Пленарната лекция е примамлива възможност, защото е единствената ни опорна точка — казах аз. — И точно това е и проблемът. Той най-вероятно ще е заобиколен от приближени и преди, и после. Нещо повече, понеже лекцията е официално оповестена и следователно е явна опасност, охраната му ще е нащрек и няма да се отделя нито крачка от него. Нищо не пречи да опитаме, особено ако се окаже, че не можем да се доберем до него по друг начин, но се съмнявам, че това е най-доброто решение.
— Тогава какво? — попита Тревън.
Престорих се, че размишлявам, и погладих брадичка.
— В досието му пише, че бил маниак на тема фитнес — казах накрая. — Чудя се дали не бихме могли да използваме тоя факт.