Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Не обърнах внимание на преждевременната употреба на първо лице множествено число. „Естествеността“ обаче обясняваше интереса му към мен.
— Нещо друго?
— Някои от обектите разполагат с много сериозна охрана, което означава, че ще имаш нужда от екип. Тук се включва твоят човек Докс, заедно с моите хора Ларисън и Тревън. Задачата може би всъщност изисква по-голям екип, но това също носи рискове. Според мен четиримата можете да се справите.
— Не ти вярвам. Искаш да кажеш, че в СРП не разполагате с достатъчно хора?!
— Естествено, че разполагаме. Но не и с достатъчно способни. Прекалено си скромен, приятелю. Според едни хора ти си успял да блъснеш някакъв мъж под връхлитащ токийски влак така, че десетината присъстващи не са те видели и дори охранителните камери не са те записали.
Не виждах какво ще спечеля, като го поправя, обаче въпросният обект всъщност извърши самоубийство без моя помощ и когато се хвърли под влака, аз бях не по-малко изненадан от всички останали на перона. Но тогавашният ми работодател благоговейно реши, че това е мое дело. Странно как се раждат легендите!
— С какво държиш Тревън и Ларисън?
— Това си е наша работа.
— Те изобщо служат ли в СРП?
— Техните постове…
— Подлежат на опровержение?
— Предполагам, че може и така да се каже.
— С други думи, ще ги оставиш на произвола на съдбата, ако се стигне дотам.
Той кимна.
— Тогава не допускай да се стигне дотам.
— И искаш аз да ръководя операцията, така ли? А не някой от твоите хора?
— Точно така.
— Защо?
— Ти имаш повече опит с такива неща. Разбираш си от работата и другите ще те уважават. Пък и те са свикнали да изпълняват заповеди. Ти не си.
Замислено го погледнах. Той наистина смяташе, че ще се заема.
— Пък и Ларисън има нужда от напътствие, въпреки че е способен войник — прибави Хортън.
В това просто изречение долових много дълбок смисъл.
— Какво напътствие?
— Например дисциплина. Той е като пистолет — винаги трябва да си сигурен, че е обърнат в правилната посока.
— Не те разбирам.
— Да речем само, че Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.
Първо Ларисън се беше опитал да ми покаже, че между него и Хортън има известна дистанцираност. А сега и полковникът правеше същото. Можех да го отбележа на глас, ала не исках да издавам на единия евентуалните маневри на другия.
— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах.
— Ти няма да приемеш работата, ако не го направя.
— И без това няма да я приема.
Очаквах да каже „Тогава защо слушаш?“. Само че Хортън не го каза. Знаеше, че сам ще си задам този въпрос и ще си отговоря по-убедително от него.
— Ще те попитам нещо — продължи събеседникът ми. — Какво непрекъснато се набива в главите на американските граждани от единайсети септември насам, както и след всеки успешен или неуспешен атентат оттогава?
Хвърлих поглед към входа на ресторанта.
— Не знам. Сигурно, че мразят гражданските си свободи.
— Почти. Че трябва да се откажем от гражданските си свободи. При всеки успешен или неуспешен атентат властите твърдят, че за да защитят безопасността на Америка, имат нужда от повече власт и че гражданите трябва да се откажат от още свободи. По дяволите, ако терористите наистина ни мразеха заради гражданските ни свободи, сега щяха да ни мразят много по-малко. Обаче не е така. Мразят ни още повече. И в същото време на американците им се казва, че ако родината им бъде нападната, това ще е, защото не са се отказали от достатъчно свободи, и затова е нужно само да се откажат от още малко. Едни много решителни хора са видели, че могат да експлоатират тази ситуация, и са на ръба да направят нещо по въпроса.
Няколко минути поседяхме в мълчание, докато той дояждаше омлета си. Докс зорко ни наблюдаваше, отпуснал лявата си ръка върху масата. Дясната му ръка не се виждаше.
— Виж какъв е проблемът — подех аз, когато вдигнаха чиниите и останахме само на кафе. — Да речем, че всичко това е вярно. Пак не можеш да ми платиш достатъчно, за да ликвидирам директора на Националния антитерористичен център.