Под напрежение
- Автор: Кобен Харлан
- Серия: Myron Bolitar #10
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-062-8
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Под напрежение». Краткое содержание книги:
— Мога ли да изкажа на глас очебийното? — попита Есперанца.
— Давай.
— Това е твоят специалитет. На снимката можеше да си ти.
Майрън не отвърна.
— Като не се смята смехотворната студено къдрена лимба над челото ти от ония години.
— Не беше студено къдрена.
— Да бе, да. Естествените ти къдрици, които внезапно изчезнаха, когато стана на двайсет и две.
Мълчание.
— Той на колко трябва да е сега? — попита Есперанца.
— На петнайсет.
— Май те е надминал на ръст.
— Възможно е.
— И няма съмнение, че е от рода Болитар. Конструкцията му е като твоята, но очите му са на баща ти. Много обичам бащините ти очи. Вечно прочувствени.
Майрън нищо не каза. Не откъсваше поглед от снимката на племенника, с когото не се познаваше. Помъчи се да определи емоциите, които рикошираха из душата му, накрая реши да ги остави на мира.
— И сега каква е следващата ни стъпка? — заинтересува се Есперанца.
— Да ги намерим.
— Защо?
Майрън реши, че или въпросът й е риторичен, или не разполага с подходящ отговор. Така или иначе, остави го без последствие. Есперанца си отиде, а той взе пак да разглежда снимките на Мики, само че този път по-бавно. Когато свърши, кликна на бутона за съобщения. Появи се профилната снимка на Кити. Написа й съобщение, изтри го, написа ново. Но нещо не му харесваше в подбраните думи. Както винаги. Прекалено дълго, претрупано с обяснения, доводи и извинения, куп „но от друга страна“. Направи последен опит, само от две думи: „Прости ми“.
Огледа ги, завъртя глава, но преди да се разколебае, щракна бутона за изпращане.
Уин така и не се появи. Допреди време офисът му бе в единия ъгъл на горния етаж, където беше и борсовата зала на „Лок Хорн Секюрити“, но когато Майрън се оказа неразположен за доста дълъг период от време, Уин слезе (и в буквален, и в преносен смисъл) на нивото на „МБ Пред“, за да е в помощ на Есперанца, а и клиентите да са сигурни, че все още са в надеждни ръце.
Да не дойде, без да се обади, си беше съвсем в стила на Уин. Напоследък не се губеше така за дълго, както преди, но и в редките случаи, когато изчезваше, обикновено не беше на хубаво. Майрън изгаряше от желание да му се обади, но както Есперанца бе вече изтъкнала, не беше нито негова майка, нито нейна.
Остатъкът от деня посвети на клиентите си. Един беше разстроен от това, че наскоро го бяха продали на друг отбор. Друг — от отказа да го продадат. Трета пък бе разстроена от факта, че се принудила да отиде на филмова премиера с най-обикновена, а не със стреч лимузина, каквато й били обещали. Четвърти се бе разстроил (забелязвате ли тенденцията?), тъй като не можел да намери ключа от хотелската си стая във Финикс.
— Защо изобщо трябва да използват тия пластмасови карти вместо ключове, Майрън? Помниш ли какви големи ключове ни даваха навремето, с огромните ключодържатели? Не си спомням да съм губил дори един от тях. Така че погрижи се, ако обичаш, следващия път да ме настаниш в хотел с такива ключове, окей?
— Обещавам — каза Майрън.
Какви ли не роли изпълнява един агент — води преговори, урежда трансфери, служи за приятел, финансов консултант (последното беше работа най-вече на Уин), посредник по недвижими имоти, личен пратеник да пазарува, специалист по минимализиране на щети, специалист по брандове, шофьор, детегледач и дори родител; клиентът обаче най-много харесва онзи агент, който взима присърце интересите му повече от самия него. По време на напечените преговори със собственика на един отбор преди десет години клиентът беше заявил най-хладнокръвно на Майрън: „Изобщо не приемам думите му на лична основа“. На което Майрън беше отговорил: „Да, обаче агентът ти точно така ги приема“. А клиентът му се бе разсмял: „Ами аз тъкмо затова не те сменям с друг“.
Което горе-долу обобщава оптимално продуктивните отношения между агент и клиент.
В шест следобед Майрън зави в до болка познатата му пряка към дома в райското предградие, известно с името Ливингстън — Ню Джърси. Като повечето предградия около Манхатън, и Ливингстън бил навремето пустееща селскостопанска земя, докато през 1960-те години някой се усетил, че оттам до големия град може да се стигне за по-малко от час. И се започнало победното нашествие на двуетажните жилища. А през последните няколко години — и на така наречените макманшъни — отличаващите се с пълна безвкусица резиденции, които отговарят на дефиницията: колко квадратни метра жилищна площ могат да се вместят в един миниатюрен парцел? Слава богу, до тяхната улица поне още не бяха стигнали. В мига, в който Майрън спря пред познатата му къща, втората от ъгъла, където бе прекарал почти целия си живот, майка му цъфна на входната врата.