Под напрежение

Кити бе отслабнала. Във физиката й вече имаше нещо хем жилесто, хем крехко. Майрън не спираше да цъка. И истината — истина, която трябваше да го радва — бе, че и Брад, и Кити сияеха на всяка снимка.

Сякаш прочела мислите му, Есперанца отбеляза:

— Дяволски щастливи изглеждат.

— Така е.

— Но това са ваканционни снимки. Нищо не ти казват.

— Не са ваканционни — поправи я Майрън. — Те така живеят.

Коледа в Сиера Леоне. Ден на благодарността в Ситка, Аляска. Някакъв друг фестивал, този път в Лаос. Като текущ адрес Кити бе вписала „Отдалечени кътчета на планетата Земя“, а като професия — „Бивше нещастно дете чудо в тениса, а сега щастлив номад, с желание да подобри света“. Есперанца посочи с пръст „професията“ и го пъхна в устата си в знак, че й иде да повърне.

Приключиха с първия албум и се върнаха в началото за останалите два — „Моето семейство“ и „Най-хубавото в живота ни — синът ни Мики“.

— Добре ли си? — попита Есперанца.

— Нищо ми няма.

— Пускай следващия тогава.

Майрън кликна върху папката „Мики“ и зареди куп иконки с изображения. За миг замръзна с мишка в ръка. Есперанца също не помръдваше. Майрън взе да цъка почти механично една по една снимките на момчето — от новородено до някакви съвсем скорошни, на които изглеждаше към петнайсетгодишен. Есперанца се приведе да ги разгледа по-отблизо и по някое време прошепна: „Господи!“.

Майрън продължаваше да мълчи.

— Върни назад — каза тя.

— На коя?

— Знаеш на коя.

Върна се на снимката, на която Мики играеше баскетбол. Подобни снимки имаше много — заснети и в Кения, и в Сърбия, и в Израел — но на тази специално Мики стреляше в баскета с отскок назад, с чупка в китката, почти опрял топката в челото си. По-високият му противник се мъчеше да му направи чадър, но очевидно нямаше начин да успее. Освен отскок, Мики притежаваше и способността да го прави с отдръпване, та вдигнатата ръка на другия да не може да стигне до топката. Майрън буквално си представи лекия тласък и кривата, по която щеше да полети въртящата се безупречно назад топка.