Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Възможно е да развие диария. Има голяма вероятност, понеже имунната й система е потисната, да получи инфекция, която да наложи хоспитализация. Химиотерапията може да причини и изоставане в развитието. Около две седмици след първия курс Кейт ще претърпи и курс на консолидационна химиотерапия, а после още няколко на поддържаща. Точният им брой ще зависи от резултатите, които ще получим от периодичната аспирация на костен мозък.
— А после какво? — пита Брайън.
— После ще я наблюдаваме — отговаря доктор Чанс. — При острата полиомиелоцитна левкемия трябва да сме бдителни за релапс. Трябва да постъпва в болницата при всеки кръвоизлив, висока температура, кашлица или инфекция. Що се отнася до по-нататъшното лечение, има няколко възможности. Целта е да накараме тялото й да произвежда здрав костен мозък. В малко вероятния случай, ще постигнем молекулярна ремисия с химиотерапията, можем да извлечем клетки от тялото на самата Кейт и отново да ги въведем вътре — автологична трансплантация. Ако се стигне до релапс, може да се опитаме да й трансплантираме костен мозък от друг човек, за да произвежда кръвни клетки. Кейт има ли братя или сестри?
— Брат — отвръщам и изведнъж ми хрумва ужасна мисъл. — Възможно ли е и той да страда от това заболяване?
— Вероятността е много малка. Но може да се окаже, че е съвместим за донор при алогенна трансплантация. Ако не, ще впишем Кейт в националния регистър за СНД — съвместим неродствен донор. Но трансплантация от нероднина, дори и да е съвместим, е много по-опасна, отколкото ако донорът е роднина — рискът от летален изход е значително по-висок.
Информацията е безкрайна, поредица от стрели, изпращани толкова бързо, че вече не усещам пробождането им. Съветват ни: „Не мислете, просто предайте детето си в наши ръце, защото в противен случай ще умре“. За всеки отговор, който ни дават, имаме друг въпрос.
Ще порасне ли косата й?
Ще може ли някога да ходи на училище?
Ще може ли да си играе с приятели?
Защо се случи това, дали поради мястото, където живеем?
Дали заради това, че сме тези, които сме?
— Какво ще стане — чувам се да питам, — ако умре?
Доктор Чанс поглежда към мен.
— Зависи на какво ще поддаде — обяснява ни. — Ако е инфекция, ще има дихателни проблеми и ще я включим на системи, които подпомагат дишането. Ако е кръвоизлив, ще кърви до смърт, след като загуби съзнание. Ако някой от органите й откаже, симптомите ще варират в зависимост от системата, излязла от строя. Често се стига до комбинация от посоченото.
— Тя ще осъзнава ли какво се случва? — питам, но всъщност имам предвид „Как ще го преживее?“
— Госпожо Фицжералд — сепва ме той, сякаш е чул неизречения ми въпрос, — от двайсетте деца, които днес са тук, десет ще бъдат мъртви след няколко години. Не знам в коя група ще е Кейт.
За да спасим живота на Кейт, част от нея трябва да умре. Това е целта на химиотерапията — да унищожи всички клетки, засегнати от левкемията. За тази цел под ключицата на Кейт поставят тръба, вход с три разклонения, откъдето ще влизат различните лекарства, течностите от интравенозната терапия и кръвта. Поглеждам към тръбите, които стърчат от слабичките й гърди, и се сещам за сцените от научнофантастичните филми.
Вече са й направили електрокардиограма, за да са сигурни, че сърцето й ще издържи химиотерапията. Капнали са й офталмични капки дексаметазон, защото едно от лекарствата причинява конюнктивит. Взели са й кръв от централната вена, за да проверят как функционират бъбреците и черният й дроб.
Сестрата окачва торбичките за вливане на стълба на системата и приглажда косата на Кейт.
— Ще усеща ли какво става? — питам.
— Не. Ей, Кейт, погледни насам — посочва й торбичката с даунорубицин, покрита с друга, по-тъмна, за да я предпазва от светлината. По нея са налепени яркоцветни лепенки, които сестрата е помогнала на Кейт да направи, докато чакахме. Тогава видях един тийнейджър с лепяща се бележка на своя: „Иисус спасява. Химиото е върхът“.
Ето какво започва да се влива във вените й: даунорубицин, 50 милиграма в 25 милилитра декстроза; цитарабин, 24 милиграма в декстроза, двайсет и четири часово; алопуринол, 92 милиграма вливане. Или с други думи, отрова. Представям си как в нея бушува огромна битка. Виждам армии в блестящи доспехи и жертви, които се изпаряват през порите й.