Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Не мога да повярвам — прошепва майка ми. — Просто не мога да повярвам, че го е направила.
Баща ми е изключително тих и се чудя дали не съм се объркала, дали изобщо е тук.
— Прави същото като Джес — добавя майка ми. — Прави го само за да получи внимание. — Усещам как поглежда надолу към мен, все едно съм създание, каквото не е виждала никога преди. — Може би трябва да я заведем някъде, само нея. Да отидем на филм или на пазар, за да не се чувства изоставена. Да я накараме да разбере, че не е нужно да върши лудости, за да ни накара да я забележим. Какво мислиш?
Баща ми не отговаря веднага.
— Е, добре — отвръща й тихо, — нейното може би не е лудост.
Нали знаете как тишината може да пробие тъпанчетата ви в тъмното, да ви оглуши? Точно това става сега, затова едва успявам да чуя отговора на майка си.
— За Бога, Брайън… ти на чия страна си?
А баща ми възразява:
— Кой каза, че има страни?
Отговор на въпроса мога да му дам дори и аз. Винаги има страни. Винаги има печеливш и губещ. За всеки, който получава, има някой, който трябва да даде.
След няколко секунди вратата се затваря и трепкащата светлина от коридора, отразявала се по тавана, изчезва. Примигвам, обръщам се по гръб… и виждам майка си все още до леглото ми.
— Мислех, че си си отишла — прошепвам.
Тя сяда на долния край на леглото и аз се отдръпвам. Но тя слага ръка на прасеца ми, преди да стигна прекалено далеч.
— Какво още си мислиш, Ана?
Стомахът ми се свива.
— Мисля си… мисля си, че сигурно ме мразиш.
Дори в тъмнината виждам как блестят очите й.
— О, Ана — въздъхва майка ми, — как може да не знаеш колко много те обичам?
Протяга ръце и аз пропълзявам в тях, все едно отново съм малка и се побирам вътре. Притискам лице към рамото й. Повече от всичко искам да върна времето малко назад, отново да стана детето, което вярваше, че думите на майка ми са стопроцентова истина и правилни, без да се взира достатъчно внимателно, за да забележи пукнатините в тях.
Майка ми ме прегръща по-силно.
— Ще говорим със съдията и ще му обясним. Можем да оправим всичко — казва тя. — Всичко.
Тези са думите, които единствено някога съм искала да чуя, и кимвам.
Сара
1990 г.
Има неочаквана утеха в това да си в онкологичното крило на болницата, чувството, че съм член на клуба. Всички, от добросърдечния помощник при паркиране, който ни пита дали ни е за пръв път, до купищата деца с розови купички за повръщане, пъхнати под мишница като плюшени мечета — всички тези хора са преживели същото преди нас, а колкото повече сме, толкова сме по-сигурни.
Качваме се с асансьора на третия етаж в кабинета на доктор Харисън Чанс. Самото му име ме дразни. Защо не доктор Виктор?
— Закъснява — обръщам се към Брайън, докато си поглеждам часовника за двайсети път.
На перваза има увивно растение, станало вече кафяво. Надявам се лекарят да го бива повече с хората, отколкото с цветята.
За да забавлявам Кейт, която започва да хленчи, надувам една гумена ръкавица и я извивам във формата на огромен балон. На шкафа за ръкавици до мивката има голям надпис, който предупреждава родителите да не правят точно това. Мятаме балона напред-назад като при волейбол, докато доктор Чанс не влиза, без дори с една дума да се извини за забавянето си.
— Господин и госпожо Фицджералд.
Той е висок и слаб като клечка, с пронизващи сини очи, уголемени от дебели очила, и здраво стиснати устни. Зърва импровизирания балон в едната ръка на Кейт и се намръщва.
— Виждам, че вече имаме проблем.
С Брайън се споглеждаме. Този, безсърдечният ли ще ни води през войната, нашият генерал, нашият рицар в блестяща броня? Преди да сме успели дори да изречем обясненията си, доктор Чанс взема един маркер и рисува на латекса лице, допълнено с очила с телена рамка като неговите.
— Ето — казва той и с усмивка, която го променя, подава балона обратно на Кейт.
Виждам сестра си Сузан само веднъж или два пъти годишно. Живее на по-малко от час и на няколко хиляди философски убеждения разстояние от нас.
Доколкото разбирам, Сузан получава много пари, за да командори хората, което теоретично означава, че се е подготвяла за работата си върху мен. Баща ни умря, докато косеше ливадата на четирийсет и деветия си рожден ден; майка ни така и не се оправи след случилото се. Сузан, която е десет години по-голяма от мен, се нагърби с това, което трябваше да се свърши: следеше да си пиша домашните, подаваше документи за кандидатстване в юридически училища и хранеше големи мечти. Беше умна и красива и винаги, във всеки момент знаеше какво да каже. Можеше да вземе всяка катастрофа и да намери логичната противоотрова, за да излекува последствията — ето защо е толкова успешна в работата си. Чувстваше се също толкова удобно в съвещателна зала, колкото и когато тичаше в квартала. Изглеждаше така, сякаш прави всичко лесно. Кой не би искал да има за ролеви модел жена като нея?