Владетелят на кулата

— Уча се при него, нещо като чирак. Е, по-скоро му помагам без заплащане, но пак научих много. — Махна към стената в дъното, където многобройни листа пергамент бяха забодени в мазилката. Вейлин стана, приближи се и остана удивен от рисунките. Бяха на различни теми — кон, врабче, стария дъб пред къщата, жена, която носи кош със самуни хляб, — нарисувани с въглен или мастило и без изключение изумителни с точния си рисунък.

— Отецът ми е свидетел. — Рева бе застанала до него и местеше поглед по рисунките с нескрито възхищение, което изглеждаше несъвместимо с мрачната ѝ природа. А после погледна назад към сестра му с възхита и боязън едновременно. — Това е на границата на Мрачното — прошепна тя.

Алорнис успя да устиска за миг-два смеха си, после не издържа и се разсмя с глас.

— Това са просто рисунки. От малка обичам да драскам. Мога да нарисувам и теб, ако искаш.

Рева ѝ обърна гръб.

— Не.

— Но ти си толкова хубава, ще бъдеш чудесен модел…

— Казах не! — Отиде при вратата, лицето ѝ изопнато от яд, и спря. Кокалчетата ѝ върху дръжката на бравата бяха побелели, забеляза Вейлин, а в кръвната песен се промъкна жива, игрива нотка. Беше я чувал и преди, макар и не толкова отчетлива, когато двамата се присъединиха към трупата на Джанрил и гледаха как Елора репетира един от танците си. И тогава в погледа на Рева бе видял подобен екстаз и омая, рязко заменени от силен гняв. Сега Рева стисна здраво очи, а устните ѝ замълвиха нещо, вероятно молитва към Световния отец.

— Моля да ме извините — каза тя, все така без да поглежда към Алорнис. — Това не е моят дом. — Хвърли поглед към Вейлин. — Тази нощ е ваша, твоя и на сестра ти. Аз ще си намеря някоя стая да поспя. — Острота се промъкна в тона ѝ. — А утре сутрин ще си уредим сметките. — С тези думи Рева излезе от кухнята. Стъпките ѝ бързо заглъхнаха, умееше да стъпва тихо.

— Спътница? — попита Алорнис.

— Всякакви хора има на пътя. — Вейлин се върна при масата. — Баща ми наистина ли не ти е оставил нищо?

— Не по своя вина. — Личеше си, че темата ѝ е неприятна. — Малкото пари, които имахме, се стопиха, когато дойде болестта. А земите му и правото на издръжка за старост му бяха отнети, когато изгуби поста си на Военачалник. Приятелите му, мъже, с които се бе сражавал рамо до рамо, му обърнаха гръб. Времената бяха трудни, братко.

Виждаше обвинението в очите ѝ, знаеше, че го е заслужил.

— Тук нямаше място за мен — каза той. — Или поне аз така си мислех. Ти си го познавала, израснала си под погледа му. При мен не беше така. Той или беше на война, или обучаваше конете и войниците си, а когато се прибираше у дома… — Високият черноок мъж гледаше отвисоко момчето с дървения меч и усмивка не разтегна лицето му, когато детето го нападна с умолителен смях. Научи ме, татко! Научи ме! Научи ме! Черноокият мъж изби меча от ръката му, викна на стюарда да прибере детето в къщата, после се зае отново с коня си…

— Той те обичаше — каза Алорнис. — Никога не ме е лъгал, от малка знаех кой си ти и коя съм аз, че майките ни са различни. Знаех колко много съжалява, че се е съобразил с желанието на майка ти. Искаше да знаеш това. Когато състоянието му се влоши и се залежа, само за това говореше.