Съкрушени
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #13
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-619-165-015-6
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съкрушени». Краткое содержание книги:
В Роузууд е пролет, което значи ледено соево мляко, свеж маникюр в блещукащи пастели и… училищен бал. Но докато всички останали обръщат дърво и камък в търсене на идеалното облекло за бала, Хана, Спенсър, Емили и Ариа са заети с друг вид лов: търсят А.
Хана превръща кампанията си за спечелване на титлата „Кралица на бала“ в пламенен доброволчески труд в клиниката по изгаряния, където се съвзема една от жертвите на А.
Емили копае из миналото на А. в психиатричната клиника, което дава доста смахнат ефект.
Спенсър наема частен детектив, за да издири онзи, който издирва нея. Но когато техните сесии стават твърде частни, двамцата май забравят да си отварят очите за А.
Ариа пък се тревожи, че А. е дори по-близо, отколкото тя си мисли. Когато тъмната й тайна от Исландия най-после излиза на светло, тя открива, че може би — само може би — единственият човек, от когото се е опитвала да скрие истината, е знаел всичко.
Сладките малки лъжкини най-сетне подемат борбата срещу А. Но каквото и да предприемат, А. винаги се оказва една стъпка пред тях, готов да съкруши момичетата напълно.
Тя скочи, вперила поглед в размазания образ. Беше трудно да се разбере дали това е човек, животно или просто няма нищо. Тя погледна към екрана на телефона си. Нямаше никакви съобщения.
Ариа, Спенсър и Емили също гледаха в телефоните си. Сякаш очакваха А. да им изпрати съобщение, в което да пише нещо като „Пипнах ви!“ или „Наистина ли смятате, че сте по-умни от мен?“. Мина една минута. После още една. Накрая Спенсър въздъхна:
— Мисля, че всичко е наред.
Хана затвори очи. През целия си живот се беше борила да не е невидима за останалите, да не е никой. Но точно в този момент това й се струваше като най-хубавото усещане на света.
7.
Новата гостенка на Емили
Макар Емили да беше посещавала „Убежището“ в Адисън-Стивънс само веднъж, когато навлезе в автомобилната алея, тя изпита обезпокояващото чувство, че всичко тук й е странно познато. Със сигурно беше виждала сивата тухлена сграда в сънищата си. Незнайно защо несъзнателно беше драскала скици на високите готически прозорци в полетата на тетрадката си.
Тя паркира на мястото за посетители и се опита да забави дишането си. Беше избягала от последния си час по свободно избираема подготовка, за да отиде в Убежището. Мисълта, че Истинската Али беше прекарала няколко години тук, обмисляйки различни начини да ги убие, караше стомаха й да се свива. Ами ако помощникът на Али също се намираше зад тези стени? Ами ако двамата бяха се срещали в мрачната дневна, за да заговорничат как да съсипят Емили, Хана, Спенсър и Ариа? Емили се вгледа във фигурите, които минаваха по коридора със стъклени стени. „Ако следващият човек, който мине оттам, е жена, всичко ще мине добре“, помисли си тя.
В следващия миг по коридора премина висок мъж, облечен в сако от туид, с велурени кръпки на лактите. Това изобщо не беше окуражаващо.
Но тя трябваше да се справи. Изпъвайки рамене, Емили слезе от колата и тръгна към двукрилата врата. По-рано през деня тя се обади в болницата и попита дали може да посети Айрис Тейлър. Сестрата й отговори, че Айрис може да приема посетители следобед, и така Емили разбра, че момичето все още е пациентка там. Но когато продължи да подпитва от колко време Айрис е в Убежището — искаше да я изключи от списъка със заподозрени помощници на Али — сестрата отказа да й даде информация.
Един порив на вятъра блъсна Емили в гърба и повдигна пешовете на палтото й. Преди да влезе в сградата, тя извади телефона си и след кратко колебание се логна в Туитър. Да, това означаваше, че нарушава правилото за неизползване на интернет, но все пак трябваше да провери. Поканата за бала и съобщението й бяха там, но никой не беше отговорил или споделил статуса й. Защо Емили си мислеше, че Джордан изобщо щеше да го види?
Тя затвори очи и се опита да си представи с какво се занимава Джордан в този момент. Дали седи в някое италианско кафене, сложила големи слънчеви очила на носа си? Или се е изпънала на пясъка в някой пуст тропически плаж? Емили копнееше да седи до нея и да й разбърква кафето или да я плиска с морска пяна. Копнежът беше толкова силен, че направо усети физическа болка.
Тя въздъхна леко и влезе в мраморното фоайе. Една жена, облечена в бяла лабораторна престилка, я посрещна с широка усмивка.
— Дойдох да видя Айрис Тейлър — каза Емили. — Името ми е Хедър Мърфи. — Това бе измисленото й име; тя го беше използвала, докато работеше като сервитьорка през лятото, когато беше бременна. Гейл Ригс, жената, която едва не получи бебето й, я познаваше под това име… докато не се намеси А.
Жената се усмихна.
— Сега ще й съобщя.
С жест на ръката тя я упъти към пациентското отделение. Емили вървеше бавно, събирайки смелост, и потрепери, когато чу тежкото изщракване на резето на вратата, отделяща фоайето от отделението. Коридорът беше тих, покрит с изцапан бежов килим и миришеше на хотдог. От една от стаите се разнесе вледеняващ кикот. Покрай нея мина едно момиче с разрошена коса, запътено в противоположната посока. Когато хвана Емили, че я гледа, тя впери в нея безизразния си поглед.
— Па! — извика момичето. Емили подскочи и то се разсмя.
Емили бутна двукрилата врата на дневната. По стените се виждаха същите престорено весели балони и звезди, направени от гланцови блокчета, които момичетата бяха видели предишния път при посещението си при Келси. На един рафт бяха подредени изтъркани кутии с пъзели, а в един метален шкаф се виждаха няколко книги. Върху телевизора имаше табела с надпис „НЯМА КАБЕЛНА“.