Границата

мисля, че е в шок. Виж дали...

- Не, не съм - отвърна Итън, преди Джей Ди да успее да заговори. Влезе в стаята,

провлачвайки леко крака, което му подсказа, че вероятно наистина е в шок. - Исках

да ви кажа. Да ви кажа на всички... - той се поспря, опитвайки се да се сети какво

точно се .... да сподели.

- Да ни кажеш какво? - подкани го Дейв. Отново говореше грубо, понеже беше

уморен до смърт и му предстоеше да събере бригада за погребване на жертвите,

включително на обезглавения труп на близък приятел, който все успяваше да си

спомни по някой виц и играеше покер с него и някои от останалите.

Итън заяви:

- Смятам... че аз предизвиках трусовете... - Намръщи се. – Знам, че бях аз.

За момент настъпи тишина. След това Джей Ди го подкани тихичко:

- Итън, нека идем до болницата, ще може да полегнеш и да си починеш, ще ти

дам малко вода и успо....

- Казах, че аз предизвиках земетресението - повтори Итън.

- Да, несъмнено си ти - Дейв си сложи отново шапката и потри наболата си брада.

- О, да, много добре се справи. Прогони сиваците, няма грешка. И почти разруши

комплекса ни, но... хей... нямам против да спя в стая, която всеки момент ще

пропадне. Ако таванът ми не се срути първи. Какво ти става бе, хлапе? Да не си си

изгубил ума с все спомените?

- Спри се, Дейв - предупреди го Оливия. Изправи се. - Итън, искам да придружиш

доктора. Би ли...

- Не, няма да ходя никъде!

Итън пристъпи напред в стаята с такава решителна крачка и толкова

целеустремено изражение, че Кармен Ниега, Ръс Уиткомб и Джоел Шустър

отстъпиха, за да му направят място. Той подмина Джей Ди и спря до ръба на бюрото

на Оливия. На светлината на лампите очите му горяха яркосини и плашеха с

яростната си настоятелност.

- Казвам ви истината. Знаех как да докосна камъните в стената и... не съм съвсем

сигурен... но... видях какво ще се случи в мислите си. Беше все едно давам нареждане

на земята какво искам да направи. Онова, което видях. Само дето... излезе по-силно,

отколкото си мислех, че ще стане. Успявам ли да го обясня добре?

- Не, Итън, не е вярно. То просто се случи, това е всичко. Нямам представа защо е

станало в точно този момент. Извадихме голям късмет. Но ти не си предизвикал

трусовете. А сега наистина искам да слезеш в болницата. Искам да си кротък и да си

починеш, ако можеш.

Джей Ди изсумтя. На хлапето щеше да му е трудничко да отдъхне с всичките

онези ранени, на които трябваше да се обърне внимание. Но все пак можеше да му

даде глътка скъпоценна вода и две приспивателни и с това да си го свали от раменете

за около дванадесет часа.

- Хей, слушайте всички! - провикна се Кит Фалкенбърг от вратата.

Беше към тридесетте, тъмноруса, висока, жилава и в предишния живот бе играла

разпределител във волейболния отбор на Колорадския университет. Говореше