Границата

до издаван от човешко гърло звук. Преметна се през телта и тупна на мостчето.

Намираше се само на няколко фута вляво от Итън. Вкопчи покритите си с шипове

пръсти в раменете на младеж, чийто револвер изгърмя в гръдния кош на

чудовището, но зейналата му паст вече късаше парчета плът от лицето на жертвата.

Въпреки че по сивака стреляха всички оръжия, които можеха да се обърнат натам,

той зина по-широко, за да лапне цялата глава на жертвата, и с мощно, отвратително

тръсване я откъсна от тялото. След това оловната буря най-сетне блъсна звяра през

бодливата тел, а обезглавеното тяло рухна на земята от противоположната страна.

Прииждаха и други твари, катереха се все по-бързо и по-бързо. Късаха телта от

рамката й, лапваха куршума и падаха, но местата им заемаха все нови и нови сиваци.

Оръжията започваха да щракат на празно. Отчаяни ръце ровеха за патрони в

кобури, джобове и кутии с муниции. Някои от защитниците си носеха брадви и дойде

ред да се захванат със сеч и трошене. Итън ясно долавяше как леденият воал на

паниката се разпростира над крепостта. Тварите, напомнящи човешки същества от

дълбините на измъчени кошмари, продължаваха да късат телта на нови и нови места

и се промушваха през нея. Узито на Дейв Маккейн стреляше ли, стреляше и внезапно

замлъкна, а той трескаво ровеше из джобовете си за допълнителни пълнители.

Пушката на Оливия Куинтеро се обади и събори от стената зловещ паякоподобен

силует. Тя спря да вкара с удар поредния пълнител в оръжието си и за малко да я

награби жилеста твар с дълга бяла коса, желирана плът и назъбени като в паст на

акула зъби. Оливия удари звяра в гърдите с дулото на пушката и допълни удара с

куршум в челото, с което прати нападателката да лети заднешком в мрака. Писъкът

на чудовището звучеше като стържене на нокти по черна дъска. От усилието и страха

лицето на Оливия беше окъпано в пот. Тя извади пистолета си, прицели се и започна

бавно и методично да сваля неуморно катерещите се твари.

Итън прозря истината.

Нападателите бяха твърде многобройни. Тази нощ сиваците щяха да победят

събралите се под защитата на „Пантър Ридж“. Картечниците на наблюдателните

кули все още стреляха, обаждаха се и пушките и пистолетите на бойците по стените,

но Итън знаеше, че куршумите скоро ще свършат и всички оръжия ще се превърнат в

тояги. Видя дузини твари да катерят стената и към нея напредваха още купища - цяла

армия подвижни злокачествени тумори - и му се стори, че самата земя се е вдигнала

на вихрен бунт.

Каза си, че сиваците трябва да бъдат отблъснати от стените. Да бъдат отърсени от

лицето на хълма, погълнати от самата земя, и каква ли мощ бе необходима, за да се

случи това?

В разгара на стрелбата и сред писъците и виковете на една от жените

защитнички, нападната близо до него, изпита нуждата да долепи длани до камъните